В сянката на полумесеца: неоосманизъм, амбиции и реалности във външната политика на Ердоган

от Венцислав Божев

Вече повече от месец поудължават тежките сражения в Нагорни Карабах, където Армения и Азербайджан са вплетени в битка за контрол над спорния планински регион в южната част на Кавказ. Почти всички страни, които участват в продължаващия четвърт век помирителен процес призовават за прекратяване на огъня и връщане към масата за преговори. Русия посредничи за две временни примирия, разпаднали се почти веднага след тяхното обявяване, а трето подобно (също неуспешно) е договорено с помощта на Вашингтон.

В този контекст докато международната общност поне привидно търси начини за деескалиране на кризата, Турция стои като единствената сила, която открито подкрепя една от враждуващите страни. Още с началото на военните действия в края на септември Анкара застава плътно зад своите съюзници от Азербайджан, осигурявайки дипломатическа подкрепа, въоръжение, разузнавателна информация, както разбира се и сирийски наемнически части. Със сигурност може да се каже, че турските амбиции за налагане на влияние в Кавказ не са от скоро. Турция има дълбоки културно-исторически връзки с региона и най-вече с различните тюркоезични народи. Не случайно политиката на Анкара към Азербайджан през последните 30 г. винаги е била водена от т.нар. принцип „един народ, две държави“. В този смисъл турското участие в конфликта в Нагорни Карабах не би трябвало да бъде изненада за никого.

Все пак то трябва да бъде разглеждано и в по-широкия контекст на прогресивно засилващото се участие и активна намеса на Турция във все повече конфликти зони в Близкия Изток и Кавказ. Тези действия в Анкара биват разбирани и представяни като защита на националните интереси, но в същото време поставят Турция в остър конфликт с някои от стратегическите съюзници в НАТО.

В следващите абзаци ще бъде направен очерк именно на тази активност, която показва неприкритите амбиции на президента Ердоган да разшири турското влияние и да превърне своята държава във водещ международен фактор.

Сирия

Турция ясно изразява своята позиция към войната в Сирия още в нейното начало. Десетилетията на неустойчиви и на моменти дори враждебни отношения между Анкара и режима на партия БААС в Дамаск, ясно обуславя турската подкрепа за различни бунтовнически фракции още с началото на военните действия през лятото на 2011 г. Тази подкрепа прераства в няколко последователни военни интервенции през 2016, 2018 и 2019 г., които в крайна сметка водят до фактическа окупация в Северна Сирия и до голяма степен се явяват продължение на вътрешния конфликт с Кюрдската работническа партия (ПКК), считана за терористична организация в Анкара.

Проблемът за Турция произлиза от факта, че голяма част от кюрдите в Северна Сирия са идеологически свързани с ПКК. Ядрото на предимно кюрдските Сирийски демократични сили е съставено от т. нар. Отряди за народна самоотбрана, които се явяват сирийското продължение на ПКК. В този смисъл от турска гледна точка е въпрос на национална сигурност и стратегически интерес да бъде установена буферна зона в дълбочина от 40 км. по цялата граница със Сирия. Към момента тази зона започва от провинция Идлиб и преминава през Африн, достигайки град Джараблус. През есента на 2019 г. турската армия овладява и зоната между Тал Абияд и Рас ал Айн, оставяйки Кобане помежду им. Евентуална следваща офанзива би била насочена срещу Кобане с цел да бъде съединена територията между Джараблус и Тал Абияд.  

Разбира се подобна директна намеса няма как да не постави в изключително сложен контекст отношенията на Турция с важни играчи като Русия, които също имат интереси в Сирия. Последните две години се оказват сериозен тест за иначе прагматичните отношения между Москва и Анкара. Провалът на Турция в опитите си да подчини напълно различните бунтовническо-ислямистки фракции в провинция Идлиб става необходимият повод за правителствените сили (подкрепени от Русия) да стартират широкомащабна офанзива срещу тях. Кулминацията е в началото на тази година когато общо 15 турски наблюдателни пункта остават обградени и изолирани от напредващите правителствени сили, а те от своя страна успяват да наложат пълен контрол над ключовата магистрала М5. В крайна сметка е постигнато споразумение, според което Турция практически признава правителствения контрол над М5 и спомага за установяването на 6-километрова буферна зона от двете страни на пътя.

Но докато извършва съвместни патрули заедно с Русия, турската армия същевременно затвърждава своето военно присъствие в района на Идлиб. От март месец насам редовни конвои пренасят войници и техника, като според Сирийската обсерватория за човешки права към 20 октомври турската армия е концентрирала в Идлиб 7280 различни вида бронирана техника заедно с хиляди войници. Това се допълва с подготовка за изтегляне на обградените постове, които биха били изключително уязвими при евентуално подновяване на военните действия. Продължават се и, поне за момента, неуспешните опити за налагане на влияние над основните бунтовническо-ислямистки групи в региона – най-вече ислямисткият съюз Хаят Тахрир ал Шам, който трябва да бъде обединен с поддържаните от Турция Сирийска национална армия и Национален фронт за освобождение.

Затвърждаването и разширяването на текущото влияние е от ключова важност за Ердоган с оглед неговите амбиции за роля при каквито и да е преговори за бъдещето на Сирия. Военното присъствие и фактическият териториален контрол не само представляват гаранция за това, но те са също така и начин за ограничаване на кюрдските възможности за получаване на евентуални правителствени отстъпки в посока автономия.

Либия

На либийския терен Турция подкрепя базираното в Триполи и признато от ООН Правителство на националното съгласие (ПНС). В началото на тази година силите на ПНС съумяват с турска помощ да обърнат хода на офанзивата срещу Триполи на Либийската национална армия, водена от ген. Халифа Хафтар. Това се случва с помощта на до 3800 сирийски наемници, обучени и екипирани от Турция. Анкара доставя и голям брой бойни дронове „Байрактар ТВ2“ и друго въоръжение, чрез което спомага за изравняването на баланса на силите и достигането на паритет между двете враждуващи страни.

Три са основите причини за турската подкрепа към Триполи – ресурси, идеология и икономика. Първият фактор е тясно свързан с териториалните води на Кипър, където през последните години бяха намерени огромни количества природен газ. Въпросните находища стават причина за сближаване между Гърция, Кипър, Египет, Израел и Франция, получило формален израз в проекта за 1900 – километров газопровод „EastMed”. Този проект изолира Турция (поддържаща непризнатата република Северен Кипър) и поставя Анкара в деликатна ситуация където правителството в Триполи остава единственото в региона, което е приятелски настроено. В тази връзка оцеляването на ПНС e от жизнено значение за Анкара що се отнася до разпределението на ресурсите в Средиземно море. В края на 2019 г. двете страни подписват спорно споразумение помежду си, което свързва изключителните икономически зони на Либия и Турция чрез коридор, пресичащ зоните на Гърция, Кипър и Египет.

От идеологическа перспектива Анкара и Триполи са свързани преди всичко чрез либийския клон на Мюсюлманското братство (Партия на справедливостта и развитието), който има важна роля в ПНС. По тази линия Либия се явява поредното поле на сблъсък между влиятелната пан-ислямистка социално-политическа организация и държави като ОАЕ, Саудитска Арабия и Египет, които я считат за терористична структура.  От своя страна управляващата в Турция Партия на справедливостта и развитието поддържа повече от добри отношения с Мюсюлманското братство през последните десетина години. Според някои оценки голяма част от близо 30-хилядната египетска диаспора в Турция има връзки с организацията, а пък в периода след преврата в Египет от 2013 г, Истанбул става домакин на някои мащабни конференции и събития, организирани от Братството.

В този контекст оцеляването на поддръжниците на политическия ислям в Либия е от особена важност за президента Ердоган като един идеологически символ. При всички положения ПНС представлява в най-добрия случай една противоречива структура, но все пак работеща повече или по-малко на демократичен принцип където Мюсюлманското братство съществува и работи съвместно с други светски фракции. От гледна точка на Западните общества, правителствата в Триполи и Анкара са дълбоко корумпирани и авторитарни, но от перспективата на Рияд и Абу Даби, техният модел оставя твърде много място за гражданско участие и дори известен плурализъм – нещо което е недопустимо и разглеждано като директна политическа заплаха за някои авторитарни монархии в сунитския свят. В тази идеологическа борба между различните форми на сунитски авторитаризъм, успешната подкрепа за ПНС би представлявала силно послание към останалите общества в Близкия Изток, разширявайки идеологическото влияние на Ердоган, а от там и възможностите за увеличаване на политическото такова.

В икономически аспект Либия е силно обвързана с Турция още от преди революцията от 2011 г. Още тогава една много голяма част от турската диаспора в арабските държави, е концентрирана именно в Либия. Смята се, че до 2011 г. турски фирми изпълняват инфраструктурни и енергийни проекти на стойност 18 млрд. долара. Всички тези договори са прекъснати от войната, а сега Турция търси варианти за компенсации и експлоатиране на нови бизнес възможности. Една евентуална победа на ген. Хафтар би означавала икономическа такава за ОАЕ, Египет, Саудитска Арабия, Русия и Франция и в същото време би изключила Турция като търговско-икономически партньор на Либия.

Северен Кипър

Турция се намесва в Кипър през 1974 г. когато управляващата военна хунта в Гърция извършва преврат с основна цел анексия на целия остров. В крайна сметка Кипър е разделен, като близо 1/3 от територията остава под формата на Севернокипърска турска република, която остава призната единствено от Турция.

Не е съвсем ясно точно към момента с какъв военен капацитет разполага Анкара на острова. Според доклад на ООН от 1994 г. на територията на Северен Кипър оперират 30 000 войници, като Турция има възможност да използва и военновъздушната база Геджиткале (Лефконико), която има възможност да обслужва както бойни дронове, така и мултифункционални изтребители F-16. През 2019 г. е изпратен и екип експерти, който трябва да проучи подходящо място за построяването на военно пристанище. Такъв сценарии значително би увеличил оперативния капацитет на турския флот в Средиземно море. Особено в контекста на повишеното напрежение с Гърция и Франция, което през последната година ескалира с няколко инцидента свързани с нарушаване на въздушно пространство  и сблъсъци на турски с френски и гръцки бойни кораби.

Ирак

Последните 25 г. територията на Северен Ирак е често поле за операции на турската армия. През това време са извършени шест операции срещу бази и укрития на ПКК. Към момента Турция разполага с 13 военни пункта на територията на Иракски Кюрдистан, както и с военна база в град Башика, в околностите на Мосул. Последната голяма операция е от лятото на тази година когато турската армия атакува бази на ПКК в планините Кандил със специални части, тежка артилерия, дронове, хеликоптери и самолети.

По сходен начин както и в Сирия, тук Турция също цели, ако не пълно унищожение не ПКК, то поне изолиране на организацията. Идеята е да се изгради пояс от достатъчен брой военни бази и постове, който да ограничи максимално възможностите на ПКК да организира и извършва акции на север от границата в турска територия. В това отношение Турция може да разчита до известна степен на подкрепата на двете водещи местни партии – Демократична партия на Кюрдистан и Кюрдистански патриотичен съюз, като и двете политически сили считат ПКК за враг. 

През последните три десетилетия Турция винаги неизменно се явява най-мащабният икономически инвеститор в Иракски Кюрдистан, а местното правителство има добри отношения със северните си съседи. Все пак липсата на подкрепа от Анкара по отношение на референдума за независимост от 2017 г. води до охладняване на отношенията по линията Анкара – Ербил, позволявайки на фактори като Иран и ОАЕ да се намесят в борбата за влияние.

В момента Ердоган успява да експлоатира в своя полза последиците от икономическата криза, която засяга Иракски Кюрдистан като следствие от глобалния срив на енергийния пазар и последвалата епидемия на Covid – 19. Това отново сближава Турция и регионалното правителство, давайки възможност на турската армия да продължи да се разгръща и да заема нови позиции. Тук обаче се отваря въпросът до колко тази армия ще бъде склонна да се изтегли в определен момент? Особено вземайки предвид старите претенции на Турция към Мосул и най-вече природните ресурси около него.

Катар

Катар е единствената монархия в Персийския залив, с която Турция подържа добри отношения. Двете държави заедно подкрепят либийското правителство в Триполи, а също така имат и силни връзки с Мюсюлманското братство. По време на дипломатическата криза от 2017 г. президентът Ердоган твърдо застава зад Доха когато емирството е подложено на икономическа блокада от страна на Саудитска Арабия, ОАЕ, Бахрейн и Кувейт.

Стратегическото партньорство между Катар и Турция е особено силно в областта на отбраната. Турция изпълнява няколко договора за доставка на оръжие, а освен това има възможност да използва своя военна база с летище и пристанище на територията на емирството. В момента там са разположени между 3000 и 5000 турски войници, които служат като инструмент за натиск срещу останалите регионални съперници в Персийския залив.

Сомалия

През 2017 г. Турция завършва строежа на своята най-голяма военна база извън своята територия. Лагер „TURKSOM” е разположен в околностите на Могадишу, обхващайки територия от 400 хектара. Не е ясен броя на турските военни, позиционирани там, но според някои информации съоръжението има капацитет да осигурява обучение и подслон на 1000 сомалийски военни. Официално обявените цели на турското присъствие в Сомалия се свързват с подпомагане на местните сили за сигурност да повишат своя капацитет чрез осигуряването на постоянни обучения и курсове, провеждани в базата.

Разбира се подпомагането на сомалийската армия в процеса на нейното преструктуриране е само част от все по-задълбочаващия се турски ангажимент в тази част на Африка. Управлението на Ердоган не пести ресурси през последните години за да придобие влияние в Сомалия където хроничната липса на държавност, нестабилността и влиянието на радикални групировки, създават добри условия за упражняване на контрол върху територия със стратегическо местоположение на входа на Аденския залив. За тази цел са инвестирани огромни суми под формата на различни програми за развитие, хуманитарна помощ и мащабни инфраструктурни проекти, включително пристанището и летището на Могадишу, които са модернизирани и управлявани от турски фирми. В сомалийската столица се намира и най-голямото турско посолство.

Сомалия се явява и поредната сцена на сблъсък на интереси между ОАЕ и Турция. Абу Даби има сериозни икономически интереси, свързани с пристанището на Бербера, а в началото на тази година емирството успява да се сдобие и с разрешение от правителството на самообявилата се република Сомалиленд за  строеж на военна база в близост до въпросния порт.

Идеологическа основа

Зад всички тези действия на турската държава стои идеологическа рамка, дефинирана от Ахмет Давутоглу, който през 2001 г. издава своята книга „Стратегическа дълбочина“ (Stratejik Derinlik) с подзаглавие „Мястото на Турция в международните отношения“. В своя труд той прави стратегически анализ на положението на Турция на международното поле в контекста на края на Студената война, давайки конкретни насоки по какъв начин държавата би могла да стане балансиращ играч между Изтока и Запада чрез използването на своята богата история, географски, икономически и човешки потенциал. Тази визия с времето става популярна под името „неоосманизъм“, като дори и след оттеглянето на Давутоглу, управляващата партия в Турция, водена от президента Ердоган видимо продължава да я прилага на практика.

В най-общ смисъл би могло да се обобщи, че неоосманизмът насърчава активното политическо, икономическо и културно ангажиране на модерната турска държава към геополитическите интерактивни пространства, намиращи се в непосредствена близост. Идеята е това да се случи до голяма степен чрез реабилитация на историческото наследство на османската култура и традиции, както и употребата на историческата дълбочина и стратегическото разположение на Турция като важни инструменти от външнополитическия арсенал на Анкара.

В тази логика Турция насочва приоритетно своите усилия и ресурси три дефинирани географски пространства. Това са така наречените близка териториална зона, състояща се от Балканите, Кавказ и Близкия изток; близка акваториална зона, която обхваща Черно, Мраморно, Егейско и Червено море, Източното Средиземноморие, Персийския залив и Каспийско море; близка континентална зона, състояща се от Европа, Северна Африка, Западна и Средна Азия. Последното пространство се разглежда като преходното интерактивно поле между регионалните и глобалните политики, което трябва да бъде дефинирано в контекста на изключителната динамика след края на Студената война.

Първият интерактивен район включва три зони, с които Турция има непосредствени сухопътни граници. Без съмнение място от критична важност по отношение на сигурността на Анкара, тъй като страната е пряко изложена на въздействието на всички регионални кризи, често ставащи причина за вътрешнополитически, икономически или културни сътресения в самата Турция. Значимостта на Анкара в международните отношения е пряко зависима от възможността й за налагане на контрол над събитията в близката териториална зона.

В исторически план обаче, истинският ключ  към мощта се крие в контрола над моретата и морските търговски маршрути. Четири от общо осемте проливни зони с определяща роля за глобалното стратегическо съперничество, търговията, притока на суровини и сигурността, се намират именно в близката акваториална зона за Турция. Босфора и Дарданелите са под директния териториален контрол на Анкара, докато Баб ал Мандеб и Ормуз са в обсега на военните бази в Катар и Сомалия, давайки опции на Анкара да проектира сила в регионите на Червено море и Персийския залив.

Именно в тази връзка на помощ и допълнение към идеологическата основа на неоосманизма идва и идеята за „Синя родина“ (Mavi Vatan). По същество тя представлява една иредентистка военноморска концепция, която е насочена предимно към източното Средиземноморие и териториалните води на Гърция и Кипър. Зародила се първоначално като повърхностна идея сред анти-западните кръгове в турския флот, в момента „Синя родина“ представлява популярен националистически стремеж, воден от Ердоган. За неин архитект се смята пенсионираният контраадмирал Джем Гюрдениз, който представя концепцията като отговор на чуждестранните заплахи и единствена гаранция за сигурността на Турция. Разбира се контролът върху Егейско море и източната част на Средиземно море не е достатъчен сам по себе си за да се постигне това, но той е ключът към разширяване на влиянието в посока Персийския залив, Червено, Арабско и Оманско море. „Синя родина“ се вписва идеално в широкия контекст на неоосманизма. Осигуряването на надмощие във вътрешните и външните морета на евразийския материк ще предостави на Турция една доминатна регионална позиция, подкрепяйки военното присъствие в Либия, Сирия, Ирак и Азербайджан.

Заключение

През септември 2019 г. по време на събитие в Националния университет по отбрана, Ердоган позира за снимка пред карта, показваща турските претенции в Средиземно море. На нея има голям надпис „Mavi Vatan” и очертава морска граница на Турция, която заема огромна част от изключителните икономически зони на Кипър и гръцките острови в Егейско море. Именно тази снимка до голяма степен обобщава подхода на Ердоган по отношение на външната политика – национализъм и иредентизъм, съчетани с умерен ислямизъм.

Описаната до дук идеологическа обосновка, подплътена с конкретни действия, ясно показва какви са целите и приоритетите на Турция в дългосрочен план. Това не са прости тактики с цел повишаване на вътрешната подкрепа преди избори или пък опити за изнудване, притискане или лавиране между други международни играчи с цел постигане  на определени краткосрочни цели. Анкара изпълнява системно и методично план, който трябва да предефинира ролята на Турция в международните отношения, превръщайки я в мощен „гравитационен център“ сам по себе си и водещ фактор в ислямския свят. В тази логика националистическият иредентизъм на Ердоган лесно може да надживее самия него и да се запази като устойчива външна политика за следващите поколения политически лидери, водейки до продължаващ антагонизъм както с текущите партньори в НАТО, така и с други конкуренти за разпределение на силови ресурси.