Проектът „Рожава“

от Венцислав Божев

През последните няколко години в контекста на гражданската война в Сирия и цялостната нестабилност в Близкия изток, кюрдският въпрос и идеите за кюрдска автономия или независима кюрдска държава придобиха нова актуалност. Медиите по цял свят отразяват героичната кюрдска съпротива срещу Ислямска държава като основен пример за това бе битката за Кобане от края на 2014 г. и началото на 2015 г. Самата тя бе представяна като почти епохално начинание, което без съмнение ще придобие митологични измерения в колективната кюрдска памет. Все пак, зад мъжете и жените осигурили тази победа, стоят основите на една голяма, но все още непозната за широката общественост културна и политическа революция, която се осъществява в Северна Сирия.

Но преди да бъде преминато към същината на въпроса, а именно какво представлява проектът „Рожава“ или така наречената Рожавска революция, е необходимо да бъде пояснено и нещо друго. Факт, който е важен с оглед разбирането на въпросните процеси. И това е, че самите кюрди в никакъв случай не могат да бъдат считани за единна и хомогенна общност, а различията между тях в политическо, идеологическо или чисто кланово отношение, водят до остри противоречия, които през годините често са прераствали и в открити сблъсъци.

Основната разлика преди всичко се състои в това, че мнозинството от кюрдите, живеещи в Сирия и Турция говорят на диалекта курманджи и пишат с латински букви. В същото време по-голямата част от техните братовчеди в Ирак и Иран говорят наречията сорани или палевани и използват персийски модел на арабицата. Съществуват и малки групи, които говорят некюрдските езици зазаки и горани.

Езиковите различия се допълват и от политически такива. Кюрдите от Турция и Сирия са доминирани от идеологии с анархо-комунистически произход, като по време на Студената война поддържат близки отношения със СССР, докато тези в Ирак като цяло са по-близки със САЩ. В по-ново време, когато вече съществува партиен плурализъм сред кюрдските общности, политическите предпочитания като цяло се определят на езиково-кланов принцип. Друга основна разлика се състои в това, че докато кюрдите в Ирак могат да бъдат счетени за националисти и имат претенции за независима и суверенна държава, то тези на изток от тях, предпочитат разширена автономия и равноправие в рамките на една потенциална сирийска федеративна система.

Нужно е да бъде ясно, че не всички кюрди подкрепят процесите, случващи се в Северна Сирия. Даже нещо повече, регионалното кюрдско управление в Ирак, подкрепено от Турция, е откровено враждебно към проектът “Рожава“.

ИДЕОЛОГИЯ

Практически идеолог на проектът „Рожава“ е небезизвестният лидер на базираната в Турция Кюрдската работническа партия (Partiya Karkerên Kurdistanê – PKK), Абдула Йоджалан. До края на Студената война Йоджалан е откровен комунист и революционер, но след грандиозния провал на комунистическия проект, новата глобална реалност го принуждава да еволюира в своите идеи. Този път той черпи вдъхновение от американския еко-анархист с руско-еврейски произход Мъри Букчин  и неговата теория за либертариански муниципализъм. Йоджалан се счита за негов ученик, а двамата дори поддържат активна кореспонденция в продължение на няколко години до смъртта на Букчин през 2006 г.

По този начин, повлиян от идеите на американския анархист, Йоджалан ги адаптира към кюрдската реалност и нарича своята идеология демократичен конфедерализъм. Според нея модерната национална държава е източникът за всички конфликти и изкривен продукт на Индустриалната революция. Тя представлява ултимативният инструмент за налагане на подтисническа власт от страна на буржоазната капиталистическа класа. В тази връзка силата на капиталът, както и държавната администрация не представляват нищо повече от форми за налагане на тотален монопол и осигуряващи безпроблемната работа на екстрактивната система.

И тъй като ролята на националната държава е да овладее всички социални и икономически процеси, то в тази връзка е необходимо да бъде създадено фалшивото понятие за гражданство, което според Йоджалан е изградено за да представлява просто една безлична, хомогенна маса без идентичност, чиято единствена цел е да произвежда. Нещо повече, обществото заето единствено с производство, консумация и трупане на излишъци все повече се отдалечава от политиката и спира да възпроизвежда ценности, оставяйки процесите за вземане на решения в ръцете на заинтересования елит. И ако националната държава е богът и олицетворението на подтисничеството, то национализмът е неговата идеология, а сексизмът и религията (основно ислямът) са неговите стълбове, на които се крепи.

Разбира се, тези възгледи на Абдула Йоджалан изглеждат доста повърхностни и едва ли биха издържали по-сериозна критика. Очевидно той визира конкретно авторитарните режими в Близкия Изток и по-специално управленията в Турция, Сирия, Ирак и Иран където са концентрирани кюрдските общности и където неговите идеи могат да имат реална почва.

Имено в тази връзка Йоджалан извежда на преден план своята идея за демократичен конфедерализъм. Той няма нужда от наличието на държава или държавни структури и администрация, защото извлича своята легитимност директно от социума. Това означава пълна децентрализация и разпределяне на властта в хоризонтална плоскост – партиципативна демокрация и пълна автономия на местно равнище. В контраст с централизираното и бюрократично разбиране за разпределението на властта, конфедерализмът налага самоуправленски модел, при който всички обществени, културни, езикови или религиозни групи в едно общество могат да участват в процеса на вземане на решения чрез местни съвети и събрания. Целта е политиката да стане част от всекидневния живот на всички, а дори най-обикновенния и маргинализиран индивид да има възможност да изразява своя глас в нейното определяне. По този начин демократичният модел за вземане на решения върви по вертикала отдолу нагоре в рамките на един непрекъснат политически процес.

Именно локалното ниво трябва да бъде мястото от където стартира всичко. Дори най-малкото село или квартал в града трябва да притежава конфедеративни институции и инструменти за самоуправление. По-високите равнища на власт служат единствено и само за координация и прилагане на волята на малките общности, които винаги изпращат свои членове в регионалните представителства.

Военният капацитет или „самоотбрана“ както я нарича Йоджалан, също е от съществено значение за поддържане съществуването на демократичния конфедерализъм. И не случайно. Все пак PKK е в състояние на почти непрекъсната война с турската държава вече почти 40 години. Според Йоджалан националната държава е агресивна и милитаристична, а единственият начин за съпротива срещу нейният експанзивен милитаризъм е федеративната самоотбрана, при която всички индивиди трябва да допринасят равноправно. Обществата без ефективни методи за самоотбрана биха загубили своята идентичност, политическа същност, както и възможностите за осъществяване на демократични процеси. Следователно самоотбраната не бива да бъде ограничавана единствено и само до своето военно измерение. Тя служи за съхраняване на идентичността и демокрацията.

Самият конфедерализъм не включва монопол върху въоръжените сили. Вместо това те са под постоянния директен контрол на демократичните институции. Самото общество определя функциите и задълженията на армията като при всички положения едно от тях трябва да бъде защитата му от външни заплахи. Съставът на военното ръководство се определя равноправно от политическите институции и конфедеративните събрания, а самите войници трябва да имат право да избират своите преки началници по демократичен път.

Демократичният конфедерализъм не предвижда насилствено и глобално разпространение на своите идеи по революционен път по подобие на комунизма, нито пък  отхвърля  правото на съществуване на националната държава. Всеки един политически или социален проблем трябва да бъде решаван по демократичен път. Разбира се конфедеративните общности запазват правото на агресивна самоотбрана с всички възможни средства, ако почувстват застрашени своите интереси.

По думите на Йоджалан „демократичният конфедерализъм е отворен към всички политически групи и фракции. Той е гъвкав, консенсусен, мултикултурен и с антимонополистична насоченост“.[1] Това е от изключителна важност не само защото теоретично дава възможност за съвместно мирно съжителство между кюрди и всички останали религиозни и езикови общности, но и защото отваря вратите и към вътреетническо обединение между самите кюрди.

Интернационалният характер на идеологията на Абдула Йоджалан се изразява най-добре от следния цитат:

 „Демократичният конфедерализъм в Кюрдистан е по същество антинационалистическо движение. То е насочено към реализиране на правото за самоотбрана на общностите чрез насърчаване на демокрацията във всички части на Кюрдистан без да бъдат променяни съществуващите политически граници. Целта не е създаване на кюрдска национална държава, а по-скоро намерение за установяване на федерални структури в Иран, Турция, Сирия и Ирак, които да бъдат отворени към всички кюрди и в същото време да формират наднационална конфедеративна система, свързваща четирите части на Кюрдистан.“[2]

 

ПРАКТИКА

И така, до тук всичко бе чиста теория, но как изглеждат нещата реално на терен? Гражданската война в Сирия, разпадът на държавността, както и последвалият хаос предоставиха добра възможност за кюрдите да осъществят на практика идеите на Йоджалан за демократичен конфедерализъм. Трите кантона на Рожава обявяват автономия през януари 2014 г. Джазира (Джизре) е най-големият от тях, Кобани е вторият по големина, а Ефрин е най-малък. Към настоящият момент те не са географски свързани помежду си, като територията между Ефрин и Кобани е заета от турската армия и сирийски бунтовнически групировки, свързани с нея.

1. Политика

Основният политически документ в Рожава е нейната конституция, приета заедно с обявяването на автономията на 29.01. 2014 г. Самият документ е наречен „Харта на социалния договор“ и отразява ясно повечето идеи на демократичния федерализъм, включително и принципите за равенство между половете и свободата за изповядване на религии. В чл. 12 от текста се споменава и още нещо от изключителна важност, а именно:  „Автономните области са неразделна част от територията на Сирия.  Те трябва да бъдат модел за бъдеща децентрализирана система на федеративно управление в Сирия.“[3] Това ясно изразява стремежите за автономия, а не постигането на пълна независимост, както и че проектът сам по себе си не е единствено кюрдски.

За последното е доказателство и поправката, нанесена в конституцията в края на миналата година, касаеща официалното име на самата автономия. Според стария вариант то е Демократична федерална система на Рожава – Северна Сирия. Докато новото име е просто Демократична федерална система на Северна Сирия. По принцип Рожава е дума в кюрдския език, означаваща „запад“, използвана за да се обозначи етно-географската територия позната като Западен Кюрдистан. Нейното премахване реално изразява военните успехи през последната година срещу Ислямска Държава и новозавзетите от нея територии. Но показва и нещо повече. И това са експанзионистичните амбиции насочени към областите на Ракка и Деир ез-Зор, чието население е основно арабско, и което трябва да бъде приобщено към проекта. Все пак, въпреки смяната, към момента Рожава си остава най-разпознаваемото име за автономията в Северна Сирия.

И по същество. Политическата власт по вертикална ос в Рожава е разпределена на три нива: общинско, кантонално и федерално. Разбира се основният акцент пада върху общинското и комунално ниво, където общността взема самостоятелно и автономно решения. Всяко едно малко село или квартал в града също има свое собствено събрание, което заседава регулярно и обсъжда належащите въпроси, но все пак основните органи за вземане на решения са общинските съвети, при които основен принцип е квотното разпределение между мъже и жени – 40 % от всички представители трябва да бъдат жени, 40 % мъже, а останалите 20 % се разпределят на случаен принцип. Освен квотният модел налице е и политика на съпредседателство, според която повечето представителни постове се поделят между мъж и жена.

Равноправието между половете е с много голям акцент в автономията. Тази политика сама по себе си представлява една революция в Близкия Изток, където обществата са крайно консервативни по отношение на женските права. Роджавският прогрес в това отношение е особено видим на фронта срещу Ислямска Държава където жени командват масивни военни подразделения и се бият наравно с мъжете.

Освен женските права, друг важен акцент е и равноправието между различните етно-религиозни групи. Въпреки, че в Рожава доминиращи в демографско отношение са кюрдите, все пак територията остава изпъстрена от различни общности – араби, туркмени, асирийци, чеченци, арменци, черкези, язиди. Поради тази причина е наложен принципът за равноправно политическо представителство, според който във всяка една политическа институция сред тримата най-висши служители трябва да има кюрд, арабин и асирийски или арменски християнин.

Друга характерна черта за демократичният конфедерализъм в Рожава е наличието на политически плурализъм. Има няколко десетки активни политически организации, но без съмнение най-влиятелна сред тях е Партията на демократичния съюз (Partiya Yekîtiya Demokrat – PYD) – отчетливо лява и с много силна идеологическа и политическа обвързаност с PKK на Йоджалан. PYD е създадена през 2003 г. като де факто крило на PKK в Сирия, само няколко години след като организацията на Йоджалан е прогонена от режима в Дамаск.  Реално именно PYD е двигателят на случващото се в автономията и основен проводник на идеите за демократичен конфедерализъм. Въпреки, че действа в коалиция с няколко други партии, PYD без никакво съмнение e най-разпознаваемият политически субект, притежаващ най-солидният електорален капитал и като цяло се радва на масова подкрепа не само от кюрдите, но и от всички останали етно-религиозни общности. Освен това, нейните структури контролират и най-голямата и най-добре организираната въоръжена милиция, която реално представлява ядрото на роджавската армия. Масовата подкрепа, отличната организационна структура, базирана на демократичните принципи на Йоджалан, както и солидният военен потенциал, при всички положения затвърждават PYD като доминиращ политически фактор на всички нива.

Най-висшата политическа институция в автономията е Сирийският демократичен съвет, действащ от края на 2015 г, който има ролята на 43-членен конфедеративен парламент съставен от представители на всички основни политически партии. Според принципите на демократичния конфедерализъм, той има двама председатели мъж и жена. Това към момента са Хайтам Манна и Илхам Ехмед. Тяхната работа се допълва от Изпълнителен съвет, чиято роля е да прилага решенията взети от парламента и да спомага за координацията и сътрудничеството между различните кантони в политическо, икономическо, социално и културно отношение, но най-вече във връзка с военните въпроси в контекста на войната в Сирия.

2. Армия и полиция

Сирийските демократични сили представляват военното крило на Сирийският демократичен съвет и де факто армията на Рожава. Съюз между кюрдски, арабски, асирийски, арменски, туркменски, черкезки и чеченски въоръжени милиции, действащ активно от октомври 2015 г. Както бе споменато обаче, ядрото на тази армия е съставено от военната организация на PYD, а именно Народните отряди за самоотбрана (Yekîneyên Parastina Gel‎ – YPG), които по всяка вероятност надхвърлят 60 000 души състав.[4]

YPG е изключително гъвкава и мобилна бойна организация, която може да води еднакво ефективно както конвенционален начин на война, така и бойни действия от партизански тип. Характерно за YPG е скоростно разгръщане при фронтално нападение, последвано от бърза смяна на остта на атаката с цел удар по фланговете. Една от основните причини за голямата ефективност на YPG е автономията на техните подразделения. Те действат самостоятелно с висока степен на свобода, която им позволява да се адаптират бързо и лесно към променящите се условия на бойното поле.

Неизменна част от YPG са и Женските отряди за народна самоотбрана (Yekîneyên Parastina Jin – YPJ). Създадени като бригада в рамките на YPG през 2012 г, към настоящия момент YPJ са напълно самостоятелно военно формирование, изградено изцяло от жени в състав между 10 000 и 20 000 души.

Много интересна също така е визията за полиция и формите за опазване на обществения ред. Всъщност в Рожава няма полиция. Нейната роля се изпълнява от подразделенията на Асаиш (от кюрдската дума, означаваща сигурност), които сами по себе си представляват въоръжена милиция без централизирана структура, а всеки кантон отговаря самостоятелно за своята вътрешна сигурност. Целта на Асаиш не е просто налагане на ред и сигурност. Милицията изпълнява и много по-съществена социална роля свързана с дефиниране на обществените проблеми и тяхното представяне пред местните съвети, където да бъдат обсъдени и разрешени чрез дискусия. Идеята в дългосрочен план е мнозинството от населението да бъде обучено по начин, който да позволи в даден момент от бъдещето гражданите сами да се грижат за своята сигурност, а Асаиш да бъде разпусната.

3. Икономика

Както всичко останало в Рожава и икономиката се базира на идеологията на Абдула Йоджалан, според която за да бъде установен демократичният конфедерализъм, капитализмът трябва да бъде премахнат напълно. В тази връзка се налага идеята за социална икономика където частната собственост и предприемачеството са подчинени на колективната воля на местните съвети и ограничени максимално за сметка на икономически кооперативи. Частният сектор към момента е относително малък като тенденцията е той да бъде свиван в бъдеще в полза на колективната собственост и комуналното управление на ресурсите. Дори и сега съществуват няколко стотин комуни (25-30 души), които практикуват колективно земеделие върху земя, която до 2011 г. е била държавна собственост.[5] По сходен начин местните комунални администрации разпределят храната и горивото за всяко домакинство.

Тъй като Рожава реално е действащ проект от едва няколко години, роден и съществуващ при екстремни обстоятелства, общо взето непосредствените цели са задоволяване на най-критичните нужди на обществото като осигуряване на храна, вода и гориво. Целта е изграждане на инфраструктура, която да подсигурява тези нужди в условията на война, и която да послужи за гръбнак на следващия етап от развитието на Рожава по пътя към установяване на демократичен конфедерализъм.

Това означава създаване на икономическа система, базирана на кооперативи и други малки икономически сдружения, съществуващи като мрежа където употребата на пари е сведена до минимум или напълно премахната. В момента продукцията се изкупува от различни административни органи или бива предлагана на местни пазари, които за момента все още действат по основните принципи на свободната пазарна икономика. Ценови контрол се осъществява единствено върху стоки, считани за „критични“.

Сирийската лира все още е в обръщение и се използва. Заеми могат да се взимат, но лихвата е фиксирана. Няма банки, въпреки че съществува план за тяхно изграждане с цел съхранение на частни средства. Възможността за частни или чуждестранни инвестиции също не е отхвърлена, стига те да бъдат съобразени с принципите на демократичния конфедерализъм.

От важно значение за икономическата програма е образователният сектор, който да акцентира върху депрофесионализацията. Тя трябва да премахне различията между професионалисти и непрофесионалисти, както и да изключи възможността от създаване на технократска класа.

В училищата и академиите на автономията се набляга на обмяната на опит между учениците и ограничаване на йерархията между учител и ученик. Последното е от изключителна важност в концепцията на демократичния конфедерализъм. Децата от малки трябва да бъдат учени, че в обществото не може да съществува йерархия, която да води до изкуствена борба за хегемония и класови разделения. Това противоречи на принципите на демократичния конфедерализъм, чиято основа е абсолютното социално равенство.

ВСЕ ПАК НЕ Е ТОЛКОВА ПРЕКРАСНО

След като бъдат изключени критиките към абсурдният и напълно утопичен  характер на анархизмът като идеология, които могат да бъдат обект на дебат от друго естество, проектът „Рожава“ има още няколко на брой практически и технически недостатъци, заслужаващи да бъдат отбелязани.

Преди всичко трябва да бъде подходено с особено внимание към принципът за равноправно политическо представителство на различните етно-религиозни групи. Макар и да звучи добре, този модел до известна степен напомня конфесионалната система в Ливан, която е основна причина за пълния колапс и фрагментация на обществото в периода около гражданската война през 70-те и 80-те години на миналия век. Историята на Близкия Изток е показала, че опитите за изкуствен акцент върху етно-религиозните идентичности (дори и с положителни намерения) може да доведе до катастрофални последствия в дългосрочен план. Съюзът между кюрдите и всички останали съвсем не е толкова устойчив колкото изглежда на пръв поглед. Дори и към момента да са обединени от борбата срещу общия враг в лицето на авторитаризма и ислямизма, в един момент от бъдещето когато войната свърши, различията между различните общности в Рожава лесно може да избие на повърхността.

Друга заплаха за демокрацията и децентрализацията в Рожава е сталинисткото наследство на PKK. Въпреки, че Йоджалан радикално изменя идеологията на своето движение преди повече от 20 г, все пак продължават да бъдат видими някои опасни авторитарни тенденции в „сирийската лаборатория“.  Навсякъде из Рожава са видими портрети на Йоджалан, често акомпанирани от слогани от типа на „Be serok jiyan nabe“ (Няма живот без лидер), които сами по себе си са в противоречие с идеологията на демократичния конфедерализъм и абсолютния егалитаризъм. Самото отношение към Йоджалан надхвърля нормалната любов към лидер или национален герой и напомня за култ към личността. Дори нещо повече – в училищата и академиите всички ученици биват буквално индоктринирани в непогрешимостта на идеите на своя лидер. Той е считан за философ, но за съжаление в Рожава няма място за други философи и мислители.

В тази връзка PYD и свързаните с нея организации не търпят критика. През последните няколко години уважавани правозащитни организации като Human Rights Watch и Amnesty International отчитат множество случаи на репресии срещу политическа опозиция, дисиденти или просто хора, които са против налаганата система. Репресиите включват произволни арести, насилие, употреба на изтезания, отвличания и убийства.[6] Налице са и не малък брой военни престъпления. През 2015 г. Amnesty International документира случаи на насилствени изселвания и разрушаване на домове на не-кюрдско население, неоправдано унищожаване на цели села, както и използването на деца войници.[7]

Членовете на PYD и YPG определено не се притесняват да употребяват всички средства за налагане на своята идеология. Въпреки, че демократичният конфедерализъм отхвърля наличието на властови монопол, повече от очевидно е, че ресурсите на властта и силата в Рожава се съсредоточават в един център. А това е проблем. Дори и към момента да съществува някакъв вид обществен консенсус, който да легитимира до известна степен съществуването на този властови център, в случая PYD и близките до нея партии и организации, това може и да не продължи особено дълго. Рано или късно опозиционните сили, по чисто естествен път или подпомогнати от регионални фактори (а такива кандидати не липсват), ще придобият достатъчно потенциал за да оспорят доминацията на PYD. А в регион където съществуват устойчиви етно-религиозни бариери между общностите, обикновено подобен ход на събитията води до кръвопролития.

Проектът „Рожава“ без съмнение е едно от най-любопитните събития, които се случват в Близкия Изток за последните десетилетия. Сам по себе си представлява един експеримент с регионални измерения, осъществяващ се в неконтролируема среда и с последствия, за които можем само да гадаем. За това трябва да бъде следен и обстойно изследван. При всички положения притежава множество достойни качества, които могат да бъдат давани за пример, но в същото време носи със себе си и опасности с потенциал да превърнат Рожава в поредната бомба със закъснител в Близкия Изток.

[1] Ocalan, A., Democratic Confederalism, 2011, Transmedia Publishing, p. 21

[2] Ocalan, A., Democratic Confederalism, 2011, Transmedia Publishing, p. 34

[3] Charter of the Social Contract, Article 12, https://peaceinkurdistancampaign.com/charter-of-the-social-contract/

[4] Kurdish People’s Protection Unit YPG, http://www.globalsecurity.org/military/world/para/ypg.htm

[5] Yousef, A, Rojava experience of the social economy: reality and prospects, http://sange.fi/kvsolidaarisuustyo/wp-content/uploads/Dr.-Ahmad-Yousef-Social-economy-in-Rojava.pdf

[6] Under Kurdish Rule: Abuses in PYD-run Enclaves of Syria, 19.06.2014, https://www.hrw.org/report/2014/06/19/under-kurdish-rule/abuses-pyd-run-enclaves-syria

[7] Syria: US ally’s razing of villages amounts to war crimes, 13.10.2015, https://www.amnesty.org/en/latest/news/2015/10/syria-us-allys-razing-of-villages-amounts-to-war-crimes/