от Венцислав Божев
В началото на ноември след няколко неуспешни опита влезе в сила окончателното примирие между Армения и Азербайджан, с което поне за момента, бе сложен край на военния конфликт между двете държави в Нагорни Карабах. Гневните протести срещу правителството в Ереван и масовите празненства из улиците на големите градове в Азербайджан ясно обобщават контраста в обществените настроения след края на военните действия. Само за 44 дни Баку, използвайки средствата на военната сила и турската помощ, постигна почти всичко, за което три десетилетия се бори неуспешно по дипломатически пътища.
Все пак цената на конфликта никак не е малка. И към двете страни могат да бъдат отправени обвинения за извършване на военни престъпления, включително обстрел на цивилни цели в градски райони, употреба на касетъчни боеприпаси и бял фосфор, изтезания и екзекуции на военнопленници.
Според официалните информации, по време на военните действия загиват 57 цивилни от арменска страна и около 100 от азербайджанска. Данни към 9 декември показват, че малко над 90 000 бежанци са избягали от Нагорни Карабах към Армения, а още около 40 000 остават вътрешно разселени.
Във военно отношение властите в Нагорни Карабах изчисляват, че са загубили почти 3000 войници, докато Министерството на отбраната в Баку съобщава за 2801 загинали от своя страна. Тук трябва да се вземе под внимание фактът, че през времето на целия конфликт, и двете страни тенденциозно преувеличават загубите на своя противник, като съответно намаляват своите.
В крайна сметка, според условията на окончателното споразумение, Азербайджан задържа всички територии, завзети от началото на конфликта, включително и град Шуша. В добавка към това Степанакерт ще трябва да предаде областите Калбаджар, Агдам и Лачин, а Армения поема задължението да осигури през своята територия безопасен сухопътен коридор, свързващ Азербайджан с Нахичеванската автономна република. Русия като медиатор между двете страни ще разположи по новата граница корпус от 1960 войници с цел гарантиране спазването на условията. Срокът на мисията е минимум пет години, а неин приоритет е подсигуряването на Лачинския проход, който остава единствената сухопътна връзка между Република Арцах и Армения. Макар и да не е част от споразумението, много вероятно е в близко бъдеще Турция също да разположи свои военни части в региона под формата на мироопазващи сили.
В рамките на този контекст няколко са изводите, които могат да се направят за всичко случило се в Южен Кавказ през последните няколко месеца.
Русия остава водеща сила в Кавказ
През последните две години и половина про-европейското правителство на премиера Никол Пашинян инвестира много усилия в опитите си да сближи Армения с ЕС и да промени тенденцията на прогресивно задълбочаваща се зависимост от Москва по отношение на икономика, отбрана и сигурност. Това разбира се по никакъв начин не се хареса в Кремъл, от където бе показано на Ереван по „трудния начин“, че Армения няма друг избор освен съществуване единствено и само в руската сфера на влияние.
Съзнателно или не Русия не се намеси достатъчно решително за прекратяване на конфликта в ранен етап и по този начин постигна за себе си два основни ефекта:
Първият е свързан с начина, по който Москва се възползва от липсата на инструменти, с които ЕС би могъл да повлияе на кризата или да окаже натиск върху враждуващите страни. През годините Брюксел така и не съумя да открие подходяща формула за сътрудничество с Ереван, раздвоявайки се между желанието за енергийно и икономическо партньорство с Баку и желанието за интегриране на Армения. Сега дните на флиртове на Пашинян с Европа вероятно са преброени и той ще трябва да се придържа към споразумението с Азербайджан и Русия. Дори и неговата управленска коалиция да успее да се задържи по някакъв начин до следващите избори, поражението в Нагорни Карабах вече наля достатъчно вода в мелницата на про-руската опозиция.
Русия окончателно ще затвърди влиянието си и чрез присъствието на хилядите свои войници в Нагорни Карабах. Трудно е да се предположи, че Ереван в близко бъдеще може да повдигне въпроса за руското военно присъствие там. Просто то е единствената гаранция и защита за Армения, която няма нито ресурси, нито военен капацитет, за да се противопостави на своя по-богат източен съсед.
В по-широк смисъл може да се каже, че Русия вече разполага със солидно военно присъствие и в трите бивши съветски републики в Южен Кавказ – военна база в Южна Осетия (Грузия), военна база в Армения (град Гюмри), както и новопристигналият корпус в Нагорни Карабах, който според международно право е част от Азербайджан.
Вторият ефект е свързан с Азербайджан. Решителната намеса на Русия след като вече стана ясно, че Баку ще постигне повечето си стратегически цели, остави възможност за запазване на специфичните отношения между двете страни, въпреки близостта на Азербайджан с Турция. Без особени усилия Москва успя едновременно да „накаже“ Ереван и в същото време да остави достатъчно близо до себе си Баку показвайки, че в крайна сметка последната дума в конфликта е на Кремъл.
Кавказ ще бъде поредното поле на конфронтация между Турция и Русия
Със сигурност може да се каже, че турските амбиции за налагане на влияние в Кавказ не са от скоро. Турция има дълбоки културно-исторически връзки с региона и най-вече с различните тюркоезични народи. Не случайно политиката на Анкара към Азербайджан през последните 30 години винаги е била водена от т.нар. принцип „един народ, две държави“. В този смисъл турското участие в конфликта в Нагорни Карабах не би трябвало да бъде изненада за никого.
При последната ескалация в региона през 2016 г. Анкара подкрепи Баку главно с думи. Сега отношенията между Русия и Армения, съчетани с турските геополитически амбиции, създадоха благоприятни условия за значително по-активна намеса. Още с началото на военните действия в края на септември Анкара застана плътно зад своите азербайджански съюзници, осигурявайки дипломатическа подкрепа, въоръжение, разузнавателна информация, както разбира се и сирийски наемнически части. Именно закупените от Турция бойни дронове Байрактар ТВ2 бяха един от военните фактори, които наклониха везните решително в полза на Баку.
Като директна полза за Анкара със сигурност може да се определи новият коридор през Армения, който ще свързва Нахичеван с останалата територия на Азербайджан. Той ще открие директна сухопътна връзка между Турция и Каспийско море, а от там и към Централна Азия. Това е ясен знак към Русия, че в средносрочен план ще трябва да се конкурира за разпределение на влиянието в региона с една много по-амбицирана Турция. Макар и двете сили да разрешиха текущия спор по вече отработения в Сирия и Либия модел, напрежението ще остане, а всеки един потенциален сблъсък в Близкия Изток или Северна Африка, където Москва и Анкара имат допирни точки, лесно може да запали искрата отново и в Кавказ.
Иран загуби от този конфликт
Иран също е една от силите с пряк интерес от случващото се в Нагорни Карабах. По време на целия конфликт лидерите в Техеран наблюдаваха с безпокойство конфликта на север, а армията струпваше сили по границата.
Ако има слабо звено във външната политика на Иран, то трябва да се търси именно по тази ос. През последните 30 г. след разпада на СССР и последвалия политически вакуум Техеран така и не съумя да добие достатъчно силно влияние на север от границите си, нито пък да създаде ефективни инструменти за контрол на конфликта в Нагорни Карабах. Затова и в текущата ситуация Ислямската република може единствено да наблюдава как Турция и Русия разпределят ресурсите на силата в региона.
В Иран живеят между 15 и 20 млн. души с азерски произход, а двете държави имат силна културно-историческа и религиозна връзка. Въпреки това, Баку и Техеран имат в най-добрия случай хладни отношения. Азербайджан обвинява Иран в употреба на шиизма за намеса във вътрешната политика, докато по обратна линия текат обвинения в подклаждане на азерски национализъм. В чисто религиозно отношение режимът в Техеран разбира секуларния шиитски модел в Азербайджан като заплаха, която може да предостави политическа алтернатива, не само за азерското малцинство, но и за всички шиити в държавата като цяло. По тази причина Иран се чувства много по-удобно в контактите си с християнска Армения, от колкото с богат и конкурентоспособен светски Азербайджан.
В Техеран могат да почувстват негативни последствия от конфликта в две направления:
Първото е свързано с коридора през Армения. До сега Азербайджан се възползва от иранското въздушно пространство и сухопътна връзка за достъп до Нахичеван. Новата ситуация означава, че Иран ще загуби един от малкото си лостове за влияние върху Азербайджан, което само по себе си ще допринесе за нова динамика в отношенията им.
Все още не е особено ясно как ще реагира азерското малцинство на успехите на своите братовчеди. По време на войната се наблюдаваха протести срещу липсата на държавна подкрепа за Азербайджан, а правителството бе много внимателно в своята реторика, балансирайки позицията си. Въпреки, че не съществува масово сепаратистко движение, все пак на лице има известни азерски националистически настроения, които биха могли да създадат проблеми в бъдеще.
Второто направление е свързано с променената стратегическа обстановка, при която вече границата с Нагорни Карабах е граница с Азербайджан. Това ще означава допълнително прехвърляне на ресурси от Персийския залив към Кавказ.
Израел заема позиции в региона
В хода на конфликта се разкри и още един интересен съюзник на Азербайджан, чрез който Баку успя да придобие надмощие – Израел. За Йерусалим Кавказ представлява едно удобно геостратегическо поле, от където би могъл да бъде оказван натиск върху Иран. В тази връзка Азербайджан се явява един естествен съюзник на базата на чистия прагматизъм по линия на отбранаta и енергетиката.
Израел се възползва от петролопровода Баку-Тбилиси-Джейхан, за да задоволява 45 % от своите петролни нужди, а в замяна осигурява най-модерно въоръжение за азерската армия – най-вече разузнавателни дронове „Херон“ и „Хермес“, както дронове-камикадзета „Хароп“ и „Орбитер“.
По-силни позиции за Азербайджан по границата с Иран могат да открият нови възможности за Израел по отношение на достъпа до разузнавателна информация и влияние. При всички положения Йерусалим няма каквито и да е съществени амбиции в Кавказ. Все пак, регионални конфликти като този в Нагорни Карабах могат да бъдат използвани като удобни лостове срещу Иран.
De Re Militari 