Политическата криза в Израел

Вечерта на 11 декември изтече и последният срок за формиране на правителство в Израел. Парламентът се саморазпусна, което означава, че Израел ще проведе парламентарни избори за безпрецедентен трети път в рамките на по-малко от година. Досегашният премиер Бенямин Нетаняху ще продължи да води правителството до следващия вот, който ще се състои в началото на март, въпреки че срещу него се водят три съдебни процеса по обвинения в корупция, злоупотреба с обществено доверие и измама. Към момента страната е в състояние на политическа и вероятно финансова криза без действащ парламент и с правителство с ограничени правомощия за следващите месеци. Как обаче се стигна до тук и какво означава това за една от водещите сили в Близкия Изток?

ОСНОВНИТЕ ИГРАЧИ

В Израел действа пропорционална избирателна система където избирателите гласуват за предварително посочени партийни листи. Избирателният праг е 3.25 %, което дава възможност на голям брой партии да получат представителство в 120-местния Кнесет. Ниският праг, съчетан с ниският брой депутати не позволяват на една политическа сила да получи мнозинство. По този начин израелската политическа система принуждава партиите да работят в коалиции и сътрудничество с цел постигане на максимална представителност.

Към настоящия момент 11 основни политически партии и коалиции:

Водещи:

Ликуд – най-голямата дясна партия и инструментът, който позволява на Бенямин Нетаняху да бъде премиер на четири правителства, превръщайки го в най-дълго управлявалият лидер в израелската история. Традиционно Ликуд се противопоставя на създаването на палестинска държава, подкрепя строежа на селища, както и анексията на окупирани територии. В икономическо отношение като цяло партията прилага идеите на икономическия либерализъм и свободния пазар.

  • Синьо и бяло – центристки съюз от три партии, воден от бившия началник щаб на армията Бени Ганц. Коалицията е създадена в началото на 2019 г. с цел сваляне на Нетаняху от власт.

 

 Десни и религиозни:

  • Израел бейтену – фокусира се върху намаляване на влиянието на религиозните партии в обществото и защита на интересите на рускоезичната общност.
  • Ново дясно – националистическа и консервативна партия, отворена както към религиозната част от гражданите, така и към светската. Твърдо срещу създаването на палестинска държава.
  • Десен съюз – коалиция от две националистически и религиозни партии, застъпващи идеята за увеличаване на общественото влияние на ортодоксалните евреи, както и разширението на еврейските селища в Западния бряг.
  • Яхуд ха-Тора – съюз от две ултраортодоксални партии, представляващи интересите на религиозната част от ашкенази[1] еврейската общност. Членуват само мъже.
  • Шас – отново ултраортодоксална партия, съставена само от мъже. Представлява интересите на сефаридските[2] и мизрахи[3] евреите, изповядващи хареди юдаизъм[4].

Леви и либерални:

  • Работническа (лейбъристка) партия – някогашен флагман на левите идеи в Израел и доминираща партия на политическия терен.
  • Гешер – либерална партия в коалиционни отношения с лейбъристите. Двете организации заедно поддържат целите на израело-палестинския мирен процес.
  • Демократически съюз – съюз от няколко ляво-центристки организации, включително тази на бившия премиер Ехуд Барак.
  • Обединена листа – пъстра коалиция от четири арабски партии с различни идеологии, включително комунизъм и ислямизъм. Това, което ги обединява е представителството на арабско-палестинската общност в Израел.

На парламентарните избори през 2015 г. партията на Нетаняху печели 30 места в парламента и успява да формира коалиция с още няколко десни и религиозни партии. В края на 2018 г. обаче тази коалиция се разпада поради разногласия по повод постигането на примирие с Хамас, както и заради проектозакон предвиждащ налагане на санкции за ултраортодоксални студенти, избягващи военна служба.[5]

Насрочените за месец април избори са спечелени от Ликуд с много малка преднина, но Нетаняху така и не успява да формира коалиция с доскорошните си партньори. Причината е същата, която обрича и предишното правителство, а именно споровете за военната служба и изобщо дискусията за приобщаването на хареди евреите. В този смисъл лидерът на Израел бейтену Авигдор Либерман отказва да участва в правителство заедно с ултраортодоксални партии. Неспособен да обедини своите партньори и под заплахата на обвинения в корупция, Нетаняху открива пътя за нови избори през септември.

ОБВИНЕНИЯТА

Бенямин Нетаняху е първият действащ премиер на Израел, който ще бъде съден. На 28 февруари главният прокурор Авишай Манделблит взима решение на повдигне обвинения по три различни случая, свързани с корупция, злоупотреба с обществено доверие и измама. Самите обвинения влизат в съда на 21 ноември, почти два месеца след провеждането на изборите от септември.

 

Обвинение 1000

Случаят засяга отношенията на Нетаняху с холувудския продуцент Арнон Милчън и австралийския милиардер Джеймс Пакър. Според обвинението Нетаняху в периода 2006-2016 г. е получаил от Милчън и Пакър луксозни подаръци на стойност 264 000 долара в замяна на услуги.

 

Обвинение 2000

Обвинението се отнася до срещите на Нетаняху с Арнон Моузес – бизнесмен и издател на популярен вестник. Записи на техни разговори разкриват как двамата са обсъждали варианти за създаване на благоприятна медийна среда за Нетаняху в замяна на прокарването на законодателни мерки, които да притиснат конкуренцията на Моузес.

Обвинение 4000

В този случай Нетаняху и Саул Елович, главен акционер в телекомуникационния гигант „Безек“ са обвинени в корупция.  Елович е използвал влиянието си в медийния портал „Уала“ (собственост на „Безек“) за да създава позитивен имидж на Нетаняху. В замяна премиерът и министър на телекомуникациите (2014-2017 г.) е упражнявал властта си за да подкрепя регулаторни решения, облагодетелстващи „Безек“.

В интерес на истината текущата ситуация с Нетаняху не е безпрецедентна. През 2008 г. неговият предшественик Ехуд Олмерт подава оставка преди формално да бъде обвинен в корупция. В крайна сметка е осъден и излежава 16 месеца в затвор. За разлика от него обаче, Нетаняху не отстъпва поста си, определяйки всички обвинения като „лов на вещици“ срещу семейството му.

Въпреки всички обвинения и скандали около себе си, все пак Нетаняху остава относително популярен сред избирателите или поне приемлив на фона на останалите политически играчи. Неговата електорална база като цяло е лоялна, а подкрепата му идва от хора, които го отчитат като ефективен лидер на държава, заобиколена от врагове в един турбулентен регион. При управлението на Нетаняху страната устоява на глобалната икономическа криза, Арабската пролет, войната в Сирия и два конфликта с Хамас в Ивицата Газа. През всичко това Израел успява да остане икономически просперираща и стабилна по отношение на сигурността си. Освен всичко това, Нетаняху изгражда и добри лични отношения с лидери като Владимир Путин, Си Дзинпин и най-вече с Доналд Тръмп, който подкрепя всяка една негова инициатива.

ВЪЗХОДЪТ НА БЕНИ ГАНЦ

Ветеран участвал в няколко военни конфликта и издигнал се до началник-щаб на израелската армия, в края на 2018 г. Бени Ганц влиза в политиката, създавайки своя партия. През февруари той се коалира с партиите на Яир Лапид и Моше Ялон за да формират центристкия съюз Бяло и синьо.  Само за няколко месеца Ганц като самостоятелен политически играч, а след това и като лидер на Бяло и синьо постига впечатляващи резултати. На изборите през април съумява да спечели 35 места в парламента – точно колкото и партията на Нетаняху.

Ганц успешно представя себе си като алтернатива на политическото статукво, олицетворено от Нетаняху и Ликуд. В социално отношение се позиционира ляво-центристки най-вече що се отнася до ограничаване влиянието на религията в обществения живот, LGBT правата, както и възможностите за свободен избор в зависимост от вероизповеданието по въпроси като брак, развод или аборт. В същото време Ганц набляга и на проблеми като сигурността, важни за десните избиратели. Тук по-скоро може да се каже, че вижданията на Нетаняху и Ганц съвпадат. Особено по важните въпроси за възприемането на твърда политика спрямо Иран, анексията на Голанските възвишения и долината на р. Йордан, Йерусалим като столица на Израел, както и еврейските селища на Западния бряг. Поне за момента Ганц успешно балансира между центъра и дясното, привличайки либерали, както и недоволни от управлението на Ликуд  десни избиратели. Едновременно с това се възползва максимално от проблемите с правосъдието, които има Нетаняху, представяйки себе и като морален стожер и борец срещу корупцията.

ИЗБОРИТЕ ПРЕЗ СЕПТЕМВРИ

Септемврийският вот като цяло произвежда същата картина както и този от април. Коалицията на Ганц печели 33 депутатски места, докато Ликуд взима 32. Изненадата е поднесена от арабския блок, който подобрява с три места своя резултат и вкарва 13 народни представители в Кнесета.

Това обаче с нищо не допринася за изход от задънената улица, в която е навлязла израелската политическа система. В рамките на следващите месеци се водят непрекъснати преговори в различни формати за съставяне на правителство, като последователно Нетаняху и Ганц получават мандати от президента Рувен Ривлин. Нетаняху е подкрепен от десните и религиозните партии, а Ганц –  от левите, либералите, а малко по-късно и от арабския блок.

Въпреки всички преговори, никой не съумява да събере мнозинство от 61 депутата, а политическите лидери не показват склонност към компромиси. Бени Ганц и Яир Лапид могат да работят с Ликуд за формиране на общо коалиционно правителство, но не и докато Нетаняху е техен лидер и най-вече подсъдим. Той от своя страна по никакъв начин няма намерение да предава властта, която държи вече едно десетилетие.

През цялото време лидерът на Израел бейтену Авигдор Либерман се явява с решаваща роля в преговорите, тъй като единствен той от всички политически лидери е демонстрирал готовност за работа както с Нетаняху, така и с Ганц, а неговите осем депутати биха могли да дадат решително преимущество. Условията му обаче са свързани единствено и само с правителство, включващо неговата партия, Бяло и синьо и Ликуд. Без ултраортодоксалните партии и в никакъв случай без арабските и левите.

По този начин така и не се стига до пробив в преговорите, а на 11 декември изтича и последния срок за съставяне на правителство. Парламентът се разпуска, а датата за нови избори е насрочена за 2 март 2020 г.

КАКВО СЛЕДВА?

На първо време най-актуално изглеждат разследванията срещу Нетаняху. Въпреки тях, той може да запази поста си, тъй като според израелското законодателство единствено осъдителна присъда може да принуди действащ премиер да подаде оставка. Това по всяка вероятност означава, че поне до края на тази година Нетаняху ще води временното правителство, което работи със значително ограничени правомощия без гласуван бюджет и без парламентарна подкрепа.

Другата актуална тема е вътрешнопартийният вот за лидерството в Ликуд. Той ще се проведе в края на този месец и до голяма степен би могъл да определи бъдещето на Нетаняху. В този смисъл социологическо проучване от последните седмици  показва, че Нетаняху трябва да се справя със силна вътрешнопартийна конкуренция в лицето на бившия министър на вътрешните работи и образованието Гидеон Саар. Той изразява позицията на реформистки настроеното крило в партията, за което Нетаняху вече не е способен да формира коалиции и да бъде ефективен лидер. За Саар се счита, че има около 29 % подкрепа срещу 33 % за действащия лидер на Ликуд.

И все пак, от своето основаване през 1973 г. партия Ликуд е сменила едва четирима лидери. Трудно е да се смята, че Нетаняху би загубил по такъв начин лидерската си позиция. Още повече, че той има зад себе си десните и религиозните партии, които през последните четири десетилетия задържат Ликуд във властта, а Нетаняху през годините отделя не малко усилия и средства за да съхрани съюзът си с тях. Това повече прилича на вот на доверие за Нетаняху в рамките на неговата партия. Ако спечели, ще има нов кардбланш и вероятно последен шанс за своята политическа кариера. В противен случай ще трябва да сдаде премиерския си пост и да се концентрира единствено върху битката в съда.

Може ли обаче Нетаняху да се справи с изборите през март и да изгради управленска коалиция, дори и да оцелее след борбата със Саар? Трудно е да се каже, че има добри перспективи за подобно нещо. Резултати от социологическо проучване, проведено от про-Ликуд вестника Израел хаюм (собственост на Арнон Моузес) показват, че към началото на декември Бени Ганц увеличава преднината си пред Нетаняху до шест депутатски места в повече, а пък Саар теоретично има по-голям шанс да подобри електоралния резултат на Ликуд. Никой от тримата обаче, все още няма капацитет да събере мнозинство от 61 народни представители.

Интересно е да се спомене, че в исторически план две от електоралните загуби на Ликуд са именно от бивши началници на щаба на армията: Ицхак Рабин през 1992 г. и Ехуд Барак през 1999 г. В това отношение като бивш военен Ганц успява да привлече много десни избиратели към своята кауза най-вече с на моменти крайните си послания спрямо Хамас и Хизбула. В предизборната си кампания той използва видеа, в които твърди, че е „върнал Газа обратно в каменната ера“ по време на военната операция през 2014 г. По този начин Ганц реално показва своята позиция на „ястреб“ що се отнася до сигурността на Израел и контрира опитите на Нетаняху да го заклейми като левичар.

В крайна сметка кумулативният ефект от проблемите с правосъдието на Нетаняху, съчетани с невъзможността му да изгради коалиция в два поредни опита, може би най-накрая са притиснали до стената политикът определян като „магьосник“. Изключително опитен, гъвкав и прагматичен опортюнист, който поне за сега не изглежда да има възможност да изкара поредния трик от ръкава си за да удържи премиерския пост в дългосрочен план. Или поне не и еднолично.

[1] Ашкенази – евреи с източно или централноевропейски произход

[2] Сефариди – евреи с корени от Испания и Португалия

[3] Мизрахи – евреи с произход от Близкия изток и Северна Африка

[4] Хареди юдаизъм – основното ултраортодсално течение в юдаизма, отхвърлящо голяма част социално-културните постижения на модерността

[5] По традиция в Израел религиозните студенти от ултраортодоксалните общности могат да откажат задължителната двугодишна военна служба. Като цяло хареди общността избягва социални ангажименти, като се изолира в собствени селища и квартали. По-малко от 50 % от тях участват в пазара на труда, а в същото време се възползват от масивни държавни субсидии.

Коментарите са изключени.

Powered by WordPress.com.

Нагоре ↑

%d блогъра харесват това: