САЩ на кръстопът

През последната една година, за мнозина наблюдатели поведението на САЩ изглежда доста хаотично. Всъщност, това състояние съвсем не се касае само за последната една година. Много хора допускат грешка и приписват липсата на визия и решителност в поведението на единствената суперсила само на президента Доналд Тръмп. В действителност, голяма част от настоящите проблеми на Вашингтон започнаха още по време на двата мандата на Обама. В този смисъл е далеч по-коректно да се говори за предизвикателствата пред САЩ не като за скорошни феномени, а като за трайно развиващи се тенденции, трупани в продължение на цяло десетилетие. Тръмп отнесе доста упреци, подигравки и насмешки, а наскоро дори кръстиха заравящ глава в пясъка сляп червей на него. Но да се хвърля цялата вина за безпътицата на американската външна политика върху настоящата администрация е наивно, погрешно и само служи в полза на хора от обкръжението на Обама, които сега от дистанцията на времето и отговорността, се опитват да си измият ръцете от проблеми, с които те самите не са се справили.

Близкоизточното блато

САЩ присъстват в Близкия изток от 1945 г. насетне и през по-голямата част от времето изиграват картите си относително успешно, контрирайки опитите на СССР да доминира Арабския свят в контекста на конфликтите около Израел. Нещата започнаха да се променят след 2001 г., когато Вашингтон подхвана своята „Война срещу терора“. Операциите срещу Ал Кайда бяха последвани от инвазията в Ирак, която се проточи десетилетие и преля в появата на Ислямска държава и разпространението на Арабската пролет. Неумелата намеса на САЩ в борбата за Либия след 2011 г., както и не достатъчно категоричната политика спрямо случващото се в Египет, намериха логично продължение в неспособността на Вашингтон да овладее кризата в Персийския залив и започналата надпревара за Червено море. Към момента, Вашингтон е затънал в безизходна ситуация в Сирия и Ирак, подкрепя кървава и безперспективна война в Йемен и не успява да окаже адекватна подкрепа на Сомалия за справяне с Ал Шабаб. Нерешителни се оказаха и действията на Вашингтон по арабо-израелския въпрос. Нереализираният план на Къшнър и избързалото признаване на Йерусалим за столица на Израел, създадоха доста повече проблеми, отколкото съществуваха преди това.

Същевременно, основните външнополитически опоненти на САЩ в региона са във възход. Русия постоянно разширява своето влияние в Североизточна Африка и Близкия Изток, Иран почти завърши своя сухопътен коридор към Средиземно море, а Китай комбинира икономическата си експанзивност с отваряне на първата си презокеанска база в Джибути. Местните партньори също започнаха да играят двойнствена игра спрямо САЩ. Турция се сближи с Русия и Иран след като Вашингтон подкрепи кюрдските бойци в Сирия и Ирак. Саудитска Арабия потърси сближаване с Русия за да си гарантира допълнителни опции в надпреварата за Близкия Изток, а напрежението между Катар и околните държави създава тягостна външнополитическа обстановка, която остава все така нерешена.

На Източният фронт нещо ново

Ситуацията става все по-сложна и в Далечния изток. Китай, след като десетилетия наред залагаше на икономическа експанзия и политически връзки, навлезе в нов етап от своята външнополитическа програма. В скорошна статия, посветена на издигането на Китай, проф. Ориана Мастро нарича Китай „скритата суперсила“ (Stealth Superpower) и обяснява как Пекин успява да прикрие своите външнополитически амбиции за глобална роля. В действителност, претенцията на Китай да бъде редом със САЩ на политическия небосклон не е нито нова, нито толкова скрита. Още в края на Студената война, изследователят Пол Кенеди, в своята книга „Възход и падение на Великите сили“ прави ясна и относително вярна прогноза за несъмнения възход на Китай като водеща политическа, икономическа и военна сила.

Подсказките за плановете на Пекин не липсват нито през 90-те нито в началото на XX век. Още през 2011 г. се заговори за „Новата Голяма игра“ между Китай и Индия, в която САЩ се намесиха като съюзник на Делхи. Преди това Китай реализира сериозно икономическо развитие и постигна редица дипломатически пробиви, които постлаха пътя за случващото се през второто десетилетие на XXI век. Още в началото на своя втори мандат, Обама заяви че Пасифика ще бъде негов основен приоритет. Оказа се, обаче, че САЩ не успя да направи нищо съществено по въпроса. Филипините започнаха бавно да напускат орбитата на Вашингтон, а твърдите съюзници – Южна Корея и Япония също потърсиха сближаване с Пекин с оглед необходимостта от туширане на напрежението със Северна Корея. Намесата на Русия след 2013 г. също повлия негативно на американските позиции в региона. Пак по времето на Обама Китай стартираха и програмата за превъоръжаване на армията, чийто първи етап ще завърши към 2025г. Появиха се и изкуствените острови в Южнокитайско море, които предизвикаха поредица от дипломатически кризи между страните в региона. Същевременно, безпрецедентните по размер китайски инвестиции заляха Мианмар, Малайзия, Индонезия, Шри Ланка, Непал и потекоха още по на запад към Пакистан – до тогава твърд съюзник на САЩ в борбата с талибаните в Афганистан. Пекин активизира и своето влияние в Нова Зеландия и Австралия, където китайски субсидии се оказаха значително перо в бюджета на не един или двама политически лидери.

Проспаната Европа

И докато Вашингтон се луташе в избора си на посока на Изток, в Европа започнаха да се случват неща, които само в рамките на няколко години поставиха под съмнение поколения политически, социални и икономически инвестиции от страна на САЩ. Поредица от популистки и десни политически сили преминаха във възход. Нерешителната и често неадекватна политика на САЩ имаше своята роля в тези процеси.

Мигрантската вълна, предизвикана от събитията в Близкия Изток, промяната в климата в пустинните и полу-пустинните райони и продължаващите войни в Африка и Азия пренаписа политическите параметри на Стария континент. Опонентите на САЩ и най-вече Русия и нейните идеологически сателити побързаха да обвинят Америка за бежанската криза. „Ако американците не се бяха месили навсякъде, сега нямаше да има бежанци“ е мантра, която е в постоянно обръщение. САЩ не успяха да направят абсолютно нищо смислено за да я контрират. В последствие, тази трактовка, макар и не формално, бе възприета от лидерите на Вишеградската четворка, както и от популисткте партии във Великобритания, Нидерландия, Франция, Австрия, Унгария, България и т.н.

САЩ за пореден път бяха въвлечени в сложната политическа игра на Европа и за пореден път се оплетоха в нея така, както това се случва и преди сто години. Вашингтон се превръща в пасивен наблюдател на деструктивните процеси в ЕС, същият този ЕС, който се създава с благословията и насърчаването от страна на Вашингтон. Същевременно, оттеглянето на Америка от Източна Европа и запълването на вакуума с евтина руска пропаганда е процес, който вече започна да дава своите гнили плодове. Както посочва в своето отлично изследване специалистът Димитър Бечев, Русия успява без да влага прекалено много средства и усилия да извлече максимална полза от пасивността на своите политически опоненти. Китай също започна да се прокрадва в Източна Европа.

Възможността за осигуряване на щедри заеми без сериозни политически условия се струва доста примамлива за онези държави, които все още не са част от ЕС. Босна и Херцеговина и Сърбия вече се превърнаха в удобни опорни пунктове за китайската политика в Източна Европа, чийто сондажи към Косово, Албания, и Македония няма да закъснеят. Засега европейските финансови и политически механизми пречат на реализацията на китайските икономически планове в страни като Унгария и България, но тази тенденция ще се запази само до тогава, докато тези механизми действат адекватно. Именно тяхната ефективност е заложена на карта от поредното разделение в ЕС, започнало в началото на 2018 г., със създаването на т.нар. Нова Ханза (виж картата горе). Страните в нея са за строго регламентиране на фискалните политики както на ЕС като цяло, така и на отделните членки. Това ги противопоставя на „Юга“, където държави като Италия са за ограничаване на мониторинга по отношение на фискалните дефицити. Италианската позиция вероятно ще намери щедра подкрепа и от страните от Вишеградската четворка, които са за по-силно изразен национален суверенитет не само по миграционните, но и по останалите политически въпроси. Цялото това разделение създава пред САЩ един пъзел с твърде много части, който във Вашингтон могат и да не успеят да сглобят. В един свят, в който все повече държави играят своята собствена игра, загубата на ЕС като стабилен партньор за американците може да се окаже фатална за техния „световен политически ред“.

Бурята в задния двор

Според доктрината Мънроу, формулирана в началото на XIX век, САЩ са единствената Сила, която има право да се меси в делата на Западното полукълбо. Разбира се, тази доктрина е била пробивана многократно от няколко европейски сили, но като цяло, Двете Америки са повече или по-малко заден двор на Вашингтон, особено след 1945г. Днес, тази парадигма е изправена пред изпитание, не толкова отвън, колкото отвътре. Тежките икономически сътресения в Латинска Америка, възхода на наркокартелите и политическите кризи предизвикаха поредица от процеси, които сериозно подкопават влиянието на САЩ в Западното полукълбо. Венесуела, Колумбия и Мексико са само част от проблемните държави.

Напрежението в Бразилия продължава да тлее и макар новият президент Болсонаро да обещава подкрепа за Вашингтон, неговите популистки изказвания вероятно сериозно ще се разминат с политическите реалности. Същевременно, политически лидери като Мадуро и Обрадор ще продължат да бъдат енигма за политическите анализатори, макар и по различни причини. Докато Мадуро допогреба Венесуела в гроба, който започна да копае Чавез, Обрадор реши да преобърне на 180 градуса борбата срещу наркокартелите в страната с идеята да потърси някакво възможно помирение. Същевременно, кризите доведоха и до засилване на мигрантската вълна – процес, чийто корени бяха видими при Обама, но достигна своя разцвет по времето на Тръмп – обявил се за върл враг на имигрантите. Въпреки това, зидането на стени няма да спаси САЩ. В момента, Мексико са в същото положение спрямо своята северна съседка, каквото е Турция спрямо ЕС – мигрантският поток зависи единствено от добрата воля на правителството. В този смисъл, антагонизирането на Обрадор може само да доведе до още повече проблеми за Тръмп и неговата администрация. Както вече стана дума, наркокартелите продължават да еволюират, създавайки сложна и все по-глобална мрежа, най-вече в Америките, но също така и през океана в посока Африка и Азия. Същевременно, джихадистите от Ислямска държава започнаха да търсят варианти за пренасяне на своята дейност в Западното полукълбо.

Суперсила, но до кога?

Паралелно с външнополитическите проблеми, САЩ се изправя и пред редица вътрешни трудности. За всички наблюдатели е ясно, че политическия елит на страната е  в задънена улица, що се отнася до адекватни идеи за по-нататъшния курс на развитие. Нито демократите, нито републиканците се показват способни да формират адекватен екип, който да разработи правилна стратегия за действие и справяне с множеството проблеми. Отново и отново се проявява липсата на експертна оценка по отношение на локалните фактори, както в Близкия Изток, така и в Европа и Азия.

Макар САЩ да разполага с някои от най-добрите изследователски институти в света, политическите решения очевидно се взимат от хора, които не четат достатъчно множеството журнали, които се публикуват в собствената им държава. Същевременно, във Вашингтон редовно се проспиват важни културни, политически и икономически тенденции, които се развиват отвъд океаните, и за които на локално ниво се говори доста, но в глобален план се знае малко.

Институционалната криза в страната също е доста сериозна. Администрацията на Тръмп, две години след идването й на власт, все още не е реализирала до край своята кадрова политика – 25% от постовете в департамента по отбраната и 50% от местата в Хазната все още не са заети с постоянни кадри,а  се ръководят от временно назначени лица с неясни прерогативи и отговорности. Същевременно, Сенатът и Конгресът остават крайно пасивни в своето поведение спрямо действията на президента – тенденция, която бе видима и по времето на Обама, когато адекватна намеса от страна на тези институции можеше да контрира някои от твърде спорните и недалновидни решения на предходната администрация.

Криза има и във въоръжените сили. Станалият легендарен секретар по отбраната Джим Матис неколкократно заяви, че САЩ изостава или не е достатъчно напред по отношение на своите опоненти в прекалено много сектори на военното дело. Матис се зае да реформира структурата и задачите на войсковите съединения с цел да се повиши боеспособността на армията. Потърси се и развитие в посока конвенционалната война – клон от стратегическото и тактическото мислене, който до скоро беше изместен от нуждата от водене на различни по характер военни действия срещу бунтовници, джихадисти и други паравоенни структури. Американските военни бързо осъзнаха, че в Русия и Китай текат процеси на модернизация, с които САЩ непременно трябва да се съобрази. Макар в чисто военен аспект взетите решения да са несъмнено правилни, без адекватно взаимодействие с политическата класа, реформите в армията могат да се окажат недостатъчни или непълни.

Мандатът на Тръмп вече отмина до половината и подобно на двата мандата на Обама обещава да е също толкова нерешителен от гледна точка на големите проблеми пред САЩ. Тръмп изглежда деен от гледна точка на гръмки изказвания и повърхностни ходове, част от които се оказаха успешни. От друга страна, президентът напомня за сляп боксьор, замахващ срещу боксова круша. Нанася толкова много удари, че няма как поне някои от тях да не попаднат в целта.

Но въпреки това е болезнено очевидна липсата на фокус, концентрация и ясно виждане за нещата. САЩ са прекалено нерешителни и прекалено несигурни. Липсва им ясна доктрина по отношение на това кога и при какви обстоятелства да се месят в локалните военни и политически процеси. Липсват ясни рамки в обема и обхвата на една евентуална намеса. Липсва и прозорливост по отношение на това с кои местни лидери трябва и не трябва да се сключват сделки. САЩ, винаги водени от своята „Предначертаност“ (Manifest Destiny), все още не успяват да решат как да съчетаят принципност и практичност в своя полза.

Отдръпването на Тръмп от ангажиментите зад граница, противно на мнението на мнозина не е нито неочаквано, нито нелогично. Тръмп прави онова, което американските политици вече са правили след 1815, 1918 и 1973 г. След опитите за създаване на воден от САЩ международен ред, следва период на отдръпване и затваряне – концепция, заложена още от Джон Адамс в началото на XIX век. Въпросът в случая е дали такова отдръпване в настоящият момент е наистина най-доброто за Щатите.