Русия и новата армия на Асад

В началото на септември, 2015 г., Русия се включи във войната в Сирия. Според доклад на Министерство на отбраната на РФ, сирийската армия е била на около две седмици от тоталния колапс. Дори и да пренебрегнем подобна оценка като твърде изопачена през руската призма, общите заключения, с които Шойгу запознава Путин, са верни.

Режимът на Асад, който Русия дипломатически крепи още от 2011 г., е на път да рухне под напора на бунтовническите сили, ислямистките милиции и излязлата извън контрол „Ислямска държава“. Москва вече е инвестирала значителни суми в доставка на оръжие, изпращане на наемници и политически борби със САЩ в рамките на ООН. Връщане назад няма. На 1 ви септември руските ВВС се включват открито в конфликта, последвани двадесетина дни по-късно и от сухопътни войски. От тогава до сега, Русия и нейният сирийски контингент, са незаменима част от борбата на Асад за възстановяване на довоенния ред в Сирия.

 

Днес, три години по-късно, руската намеса без всякакво съмнение се превърна в най-ключовия фактор за развитието на гражданската война до момента. С помощта на около 7000 военнослужещи и полицаи, и над 6 000 наемници, както и на значителен обем военна техника, Русия спечели за Асад не просто необходимите глътки въздух, но и свободно пространство, в което режимът да се опита да ревитализира своята армия, която практически беше престанала да съществува заради дезертьорства и военни действия на бунтовниците.

От Москва си направиха сметките добре – само за 2016 и 2017 г., Русия е реализирала около $7 000 000 000 от продажбата на оръжие за сирийската армия. Ежемесечно се сключват сделки за доставяне на самолети, оръжия, припаси, муниции и екипировка. Отделно от това, Русия доставя по около 1 500 000 тона жито годишно, без да броим правото на добив на нефт, газ и фосфати. От чисто стратегическа гледна точка, руската армия реализира и своего рода обучение в реални условия за своите военнослужещи – по данни на МО на РФ, общо 63 000 военнослужещи са преминали на ротационен принцип през Сирия.  Въпреки това, Москва има още на къде да развива своето влияние.

 

Сирия тепърва ще се превръща в златна мина за извличане на дивиденти. Рухналата икономика, инфраструктура и въоръжени сили вече привличат като лешояди фирми от изток и запад, които се надпреварват да получат дял от бъдещия инвестиционен пай.

Ако все пак успее да доведе войната до край в който остава на власт, Асад ще трябва да приватизира цялата държава на частно, за да успее да я възстанови от войната, чийто щети се оценяват на ок. 226 милиарда долара, но на практика трудно подлежат на финансова оценка.

Турция, Иран, Русия, Китай, Великобритания, САЩ, Франция и Германия вече заявиха своите апетити. От фактическия изход от конфликта ще зависи кои държави ще получат основни дялове в отделните части на Сирия. САЩ, които през тази година заделиха 15 милиарда долара за войната в Сирия, са също толкова твърдо решени да опазят интересите си, колкото и Иран, чийто инвестиции в каузата на Асад подлежат на различни оценки, но вероятно са от порядъка на 10-15 милиарда годишно (или между 70 и 100 милиарда долара от началото на войната в Сирия).

 

В тази изключително конкурентна среда, Русия тепърва ще трябва да се бори, за да извлече лъвския пай от бъдещото преразпределение на благата в Сирия. В Москва правилно се досещат, че един от основните способи в тази насока, е да се сложи под плътно руско влияние действащата правителствена армия. Проблемът в случая е, че от действащата армия не е останало много.

През 2016 г., под егидата на Русия, сирийските правителствени сили, използвайки принуди, заплахи и обещания, се заеха да формират Пети корпус на сирийската армия. Останалите четири бяха повече или по-малко унищожени към този момент, а остатъците от IV корпус на практика служеха (и служат) повече на Иран, отколкото на Асад.

Цялостната картина не бе розова. Пети корпус бе използван неуспешно по време на офанзивите в провинциите Алепо, Хама и Ракка през 2017 г., а в последствие понесе значителни жертви по време на кампанията в Дейр ез Зор. Въпреки че се командваха от руски офицери, новите сирийски войници (повечето от които деца и старци), се представиха плачевно и се наложи Москва да праща на терен наемниците от Вагнер и про-руските бригади на Сухайл ал Хасан (т.нар. „Тигри“), за да може да се закърпи положението, особено след като през пролетта на 2017-та година Ислямска държава успяха временно да си върнат Палмира и да обсадят Кариятайн.

 

Именно неуспехите на наборната политика наложиха Москва да активизира своите инвестиции във вече съществуващи структури в и около Сирийската арабска армия. През 2017 г., Москва категорично засили подкрепата си за Сухайл ал Хасан. Руско оръжие, военни съветници и средства потекоха към „Тигрите“, които се превърнаха в парадна фасада на про-правителствените успехи.

От командването на руските сили в Сирия се постараха Тигрите да присъстват в предните редици на всички големи и успешни офанзиви – Алепо, Идлиб, Дейр ез Зор, Дамаск, Дараа и Каламун. Същевременно, онези райони, в които не се очакваха бляскави победи, бяха оставени на про-иранските милиции  (операциите срещу ИД в пустинните зони по протежение на иракската граница).

Скорошно разследване показва, че Русия внимателно и целенасочено работи за циментиране имиджа на Сухайл като естествена противотежест на про-иранските лидери на милициите, подкрепящи режима на Асад.

 

Освен с подкрепа за „Тигрите“ и свързаните с тях „Пустинни ястреби“, Русия се насочи и към подкрепа и укрепване на т.нар. Национални сили за отбрана (НСО).

НСО се появиха като конгломерат от про-правителствени милиции, чиято цел бе да се унифицира и улесни тяхното управление. Под шапката на армията, НСО придобиха статус на почти интегрирана в армията част. Именно такава е и целта на Русия, чийто военни добре разбират какви са рисковете пред Дамаск в случай , че над разнообразните милиции не бъде наложен стриктен контрол.

Този процес е и тясно обвързан със стремежа на Москва да изтръгне колкото се може повече милиции от сферата на контрол на Иран – безспорният господар на про-правителствените паравоенни части.

От Техеран съвсем не бездействат. Неколцина висши сирийски генерали и висши офицери, които се изказваха за по-самостоятелна политика на Дамаск, загинаха при поредица инцидентни. Пак по същия начин си отиде и командирът на Пети корпус – генерал лейтенант Валерий Григориевич Асапов. Разследване на РИА показа, че местоположението му е „изтекло“ като информация към Ислямска държава. Единствените други бойци в сектора, освен Тигрите, руските наемници и „Ловците на ИДИЛ“, бяха милиции верни на Иран.

„Ловците на ИДИЛ“, подобно на „Тигрите“, се превърнаха в елитно подразделение, уж действащо като част от САА, но фактически, тези бойци са наемническо звено, екипирано, тренирано и финансирано от Русия. Руснаци са и немалка част от бойците в него, а редом до тях служат и сирийци и наемници от различни части на Азия.

Създаването на подобни елитни звена, които да бъдат както ефективни бойци, така и медийни звезди, е част от активната пропагандна политика на Москва, която се стреми да превърне своите протежета в хедлайнери на про-правителствената кауза. За това си има основателна причина. Стратезите на Кремъл добре осъзнават, че единственият шанс да контролират Асад и да контрират Иран при евентуален завършек на конфликта е, ако на страната на правителството в Дамаск има силна, единна и ефективна редовна войска, която да е пряко подчинена на сирийското правителство и да бъде зорко напътствана от руски военни съветници.

Следваща ключова стъпка в политиката на Москва би следвало да е привличането на големите племенни групи, живеещи по поречието на р. Ефрат.

Именно на тях се крепи властта и легитимността в централна Сирия – както по времето на Хафез Асад, така и в последствие при сина му Башар, и дори при управлението на Ислямска държава над тези територии. Днес, голяма част от тези племенни съюзи са склонни да подкрепят режима в Дамаск, а в лицето на шиитите от Иран виждат естествен враг и заплаха за своето съществуване. В случай, че желае да постигне траен успех срещу интересите на Техеран, Русия ще трябва да потърси взаимодействие с клановете.

Не на последно място, Кремъл ще трябва да се справи и със самия Асад, който е здраво затънал в политическия слалум между Москва и Техеран.

Башар Асад и неговата олигархическа клика правят всичко възможно, за да лавират между Русия и Иран, но опциите им стават все по-ограничени. Режимът вече дължи грамадни суми на основните си съюзници. Благодарение на заселническата политика и раздаването на отнетите от бежанците земи, Дамаск успя да възнагради и засели огромен брой шиитски бойци от милициите в стратегическите зони около Дамаск, Хама и Хомс. Въпреки това, оглавяваното от алеуитите правителство може да се окаже в изключително сложна ситуация, в която доскорошните единоверци са по-склонни да служат на чужда страна, отколкото на самата Сирия.

В този смисъл, пред Асад стои императива да поддържа непрекъснат еквилибриум между Иран и Русия. Тъй като и двете страни дърпат кошницата в своята посока, може да се окаже, че съвсем скоро Сирия ще бъде разкъсана, а плодовете на победата ще се разсипят в прахта.