Новият „Низовой корпус“

Текстът е публикуван в брой 101 на De Re Militari.

1200px-Lansereships

Преди точно 304 години, на каспийския бряг на днешен Дагестан стъпват първите руски полкове, преминавали южно от р. Терек. Те са докарани там от новопостроената астраханска ескадра, специално създадена за целта от  Петър I (1682-1725 г, император от 1721 г.) Руските войски наброяват около 50 000 души, водят със себе си оръдия, припаси и муниции.[1]

Идването им е очаквано – месеци по-рано, молдовският княз в изгнание Димитрие Кантемир, е написал възвание до народите в Кавказ, в което на няколко езика се обявява, че руските войски идват като освободители и гаранти за запазване на легитимното правителство на шах Тахмасп II. Руснаците се обявяват за закрилници на свободата, пазители на мира и блюстители на установения политически ред. Когато руските войски се разполагат на лагер, техните палатки веднага стават обект на първите посрещачи – набързо сформиран контингент от местни проститутки, търговци, занаятчии и това, което днес бихме нарекли ‘фиксъри’.

Така започва историята на първата руска интервенция в Близкия Изток – Персийската кампания (1722-1724 г.) и продължилия десет години период на руска военно-административна окупация, в рамките на който се формира т.нар Низовой („долен“ в смисъл на южен) корпус. През него преминават над 70 000 войници, от които близо половината умират от болести, натравяне и непоносимост към местния климат. Разходите по поддръжката на корпуса възлизат на над 60% от целия годишен военен бюджет на Русия (който от своя страна представлява от 80 до 110% от общите годишни разходи на Руската империя).[2]

В хода на Персийската кампания, Русия се превръща в една от първите европейски сили, използвала цяла, редовна армия извън територията на Стария континент. Походът на Петър поставя основите и на руската близкоизточна политика, която Петербург и Москва ще градят с прецизна последователност през следващите три столетия. Русия извлича много и ценни уроци от своите политически взаимоотношения (или както руснаците ги наричат – сношения) с народите в Кавказ, Леванта и Средна Азия.[3]

Днес, тези политически уроци отново намират приложение в рамките на агресивната и активна стратегия на Кремъл за възстановяване на руското политическо и военно присъствие в Западна Азия.

ext
Руските наемници и къде са разположени (данните са от 2016)

На 1 септември, 2015 г., Русия активизира своите преименувани наскоро Въздушно-космически войски и започна една интервенция, която завинаги промени историята на Сирийската гражданска война. В последствие, Москва изпрати на терен и редовен сухопътен контингент, който достигна своя най-разширен състав през 2017 г., когато на терен имаше ок. 4 300 военнослужещи и между 2000 и 3000 души от военно-полицейски подразделения, най-вече от Чечня.[4]

В сянката на редовните контингенти, в Сирия се появиха и няколко наемнически корпуса, сред които най-много популярност получи ЧВК Вагнер, които поддържат персонал от поне 3000 бойци на терен.[5] Освен тях още няколко руски наемнически компании се отчетоха с малко подразделения, а  на терен се сформира и руско-сирийското звено „Ловци на ИДИЛ“,  които официално бяха представени като сирийска правителствена структура, но в действителност се явяват пряко продължение на руските наемнически сили.

Преди около месец, Кремъл публикува официален отчет, според който на ротационна служба през  новият „Низовой корпус“ са преминали над 63 000 редовни военнослужещи – почти толкова, колкото и през „ретро варианта“ от 1722-33 г.[6] За разлика от преди, сега руснаците успяха да запазят ограничен размера на загубите си в жива сила – смята се, че ок. 90 военнослужещи са загинали в хода на вече три годишната мисия.[7] Няма обаче официални данни за броя на убитите наемници. Със сигурност се знае, че поне 500 са загинали от 2013 г. (когато в Сирия се появи руския „Славянски корпус“, предшестващ Вагнер) до сега. Причината за високата смъртност сред наемниците е фактът, че те редовно се използват като „острие“ в атаките на правителствените сили срещу различни бунтовнически и джихадистки позиции.

WAGNER-SOLDIERS
Руски наемници от „Вагнер“ в Сирия.

Разходите по поддръжка на руския контингент на терен са значителни Предвид големия брой летателна техника (над 120 машини от различен тип) и военноморски сили (поне 17 съда), разходите по поддръжка на Руския военен контингент в Сирия са значителни. До ноември, 2015 г., дневните разходи на Русия възлизат на 4 милиона долара на ден. Тази сума достига 8 милиона през 2016 г. и вероятно е от порядъка на 11-12 милиона в момента.[8]

През 1722 г., Петър I нахлува в Персия с няколко основни цели – да блокира проникването на Османската империя в региона; да сложи ръка на ценните търговски суровини – най-вече памук, коприна и мрамор; да установи сигурен и кратък път за руските търговци към Индийския океан; да подчини местната арменска търговска диаспора на руските интереси. Петър смята, че персийската авантюра ще се отплати многократно, засилвайки руската икономика и превръщайки Русия в непреодолим фактор при вноса на стоки от Азия към Европа.

Днес, Кремъл също прави сериозни сметки. Журналисти от в. „Комерсант“ изчисляват през 2016 г., Русия очаква около $7 000 000 000 доходи само от продажбата на оръжия и оръжейни системи за Сирия.[9] Отделно от това, от 2016 г. насам, Москва е основен снабдител на Сирия с жито, което се изнася в порядъка на над 1 000 000 тона годишно.[10] Отделно от това, руски фирми получиха правото да добиват нефт, газ и полезни изкопаеми при изключително изгодни условия. Москва получи и правото за десетилетия на пред да ползва бази в Тартус и Латакия, без рестрикции или право на митнически контрол от страна на сирийските власти.[11]

Паралелно с това, Русия изгради още няколко свои бази и летища на територията на Сирия, които правителството в Дамаск също отдава безвъзмездно. Като цяло, в сравнение с Персийската кампания, която се оказва финансово фиаско, днес Кремъл е далеч по-практичен в начина, по който заменя своята военна подкрепа срещу придобивки от икономически, политически и военен характер.

Clipboard01
Част от оръжията, които Русия тества в Сирия.

Любопитна подробност е, че и сега, както през 1722 г., руското военно присъствие представлява изненадващ стимул за местната икономика. И днес, руските военни контингенти събират около себе си „последователи“- проститутки, търговци и фиксъри. В големите градове, където има руски части се появяват и цели пазарни улици с магазини, в които вместо на арабски, стоките и цените са с руски табели. Отделно от тези легални части, в Сирия прониква и „сивия“ сектор в лицето на руската мафия и олигархия – нелегална търговия с оръжия, дрога и антики, както и внос и износ на хора.

Не бива да се забравя и нерегламентираният добив на нефт и газ от платформи, които официално не съществуват или се намират в територии, които би следвало да са бунтовнически или на Ислямска държава. С разширяването на правителствената зона на влияние, последната графа „рафинерии“ се превърна в бележка под линия нефтената политика на Москва в Сирия, за която почти не се говори.

Един относително пренебрегван от коментаторите въпрос, е засилването на руското военно присъствие в Каспийско море. През последните три години, Русия неколкократно използва своя Каспийски флот за изстрелване на ракети с голям обсег срещу различни цели в Северна Сирия.

Демонстрацията привлече доста внимание, но докато повечето очи се взираха в самата Сирия, мнозина пропуснаха да забележат, че тази демонстрация касае не толкова каузата на Асад, колкото страните от Каспийския регион, на които бе напомнено, че Русия е единствена господарка на най-голямото вътрешно море в света. В тази насока се развиха и инициираните от Иран преговори за прокарване на териториални води в Каспийско море, които от Москва побързаха да бламират.

Ролята на новият „Низовой корпус“ тепърва ще си проличи в развоя на събитията в Сирия и Леванта. През XVIII век е необходимо десетилетие докато руското военно присъствие в Близкия Изток достигне своя логичен завършек. Русия вече изкара три години в Сирия и по всичко личи, че евентуален десетилетен престой не е в никакъв случай невъзможен.

Кремъл е научил добре уроците от три века интервенции – Русия няма полза от големи териториални зони, а единствено от концентриран контрол над стратегически обекти – пристанища, ключови ВВС бази и инфраструктурни и енергийни проекти. Под зоркото око на Путин, Москва строи, макар и не без грешки, една наистина поетапна, премерена и практична политика в Сирия, която поне на този етап се отплаща. Въпросът за в бъдеще е до кога близкоизточните партньори и опоненти на Русия ще толерират нейния политически триумф.

 

 


 

[1]    Стоянов, А – Руско-турските войни 1569-1878 г., Сиела, София, 2018

[2]    Курукин, И – Персидский поход Петра Великого. Низовой корпус на берегах Каспия (1722-1735г.), МГУ 2011

[3]    Стоянов, А – Русия в Близкия изток: 300 години войни, политика и нефт, https://www.klinklin.bg/russiainthelevant/

[4]    Isachenkov, V – Key moments in Russia’s campaign, involvement in the Syrian civil war, ABC news

[5]    Според други оценки, броят на „вагнеровците“ е около 6000 към лятото на 2018 г.

[6]    https://www.facebook.com/deremilitari/photos/a.119647451797079/528697890892031/?type=3&theater

[7]    Различни източници дават различни данни през различните етапи. Срещат все всякакви цифри от 47 до над 100. Официална статистика няма, но най-вероятно става дума за 93 или 97 убити.

[8]    https://www.bloomberg.com/news/articles/2015-12-09/putin-proves-obama-prescient-on-syria-as-russia-faces-quagmire-ihzauuvr

[9]    https://www.kommersant.ru/doc/2932551

[10] https://www.facebook.com/deremilitari/photos/a.100241517071006/356039134824575/?type=3&theater

[11]  https://www.facebook.com/deremilitari/photos/a.119647451797079/388181781610310/?type=3&theater

Коментарите са изключени.

Powered by WordPress.com.

Нагоре ↑

%d блогъра харесват това: