Статията е публикувана в De Re Militari брой 100.
Сирийската гражданска война (2011- ) се превърна в емблематичен конфликт за началото на XXI век, в който съвременните достижения във военната техника се сблъскаха с концепции и практики във военното дело, характерни за Студената война. В този смисъл, войната в Сирия е един своеобразен полигон, на който съвременните сили изпробват тактики, оръжия и военно-административни концепции. Цената за тези опити, разбира се, се плаща с кръвта и нищетата на цивилните.
Настоящият текст няма за цел да дава морални оценки на начина, по който се развива конфликта в Сирия, нито да поставя етикети „добри“ и „лоши“ спрямо участниците в посочените действия. Фокусът на изследването в случая е чисто практичните причини, които налагат силите, верни на Асад да провеждат своите военни операции по точно определен тертип. Цел на текста ще бъде да обясни този модел от гледна точка на военните необходимости и стратегическите императиви, заложени от силите на Дамаск и техните съюзници.
Военният потенциал на Асад и съюзниците му
Когато на 1-ви септември, 2015 г., руските войски влязоха официално в Сирийската война, положението на режима беше критично. По думите на руски военни, на САА (Сирийска арабска армия) са оставали между три и пет седмици, преди да колабира окончателно под напора на опозиционните и ислямистките сили (напредващи в различни кампании, не заедно). През следващите две години, Русия и Иран проведоха яростна кампания за ревитализация на силите на Асад, която дори днес се радва на половинчати успехи.
Още през 2016 година стана ясно, че Сирия като държава вече е не функционална и правителството не разполага с механизмите да проведе адекватен набор и да съживи своята разрушена военна сила, която от ок. 300 000 през 2011 г., се бе свила до около 70 000 души през лятото на 2015 г.
Днес – юли 2018 – правителството разполага с около 150 000 войници, от които голямата част са разположени в статични гарнизони и не се използват в полеви условия. След първия провал на офанзивата около Палмира, както и поредицата неуспехи в Хомс, Хама и Алепо, за надзираващите „военни съветници“ от Иран и Русия стана ясно, че за да се спаси Асад е необходимо ангажирането на външни за страната сили. Такива вече съществуваха на терен – множеството про-правителствени милиции и Хизбула. Към тях бяха добавени нови ирански, афгански и иракски милиции, набирани, обучавани, въоръжавани и финансирани от Иран. Каква е точната цифра на всички тези паравоенни формирования е трудно да се каже, но те без съмнение са поне толкова, колкото и самата Сирийска арабска армия. Към тях трябва да се прибави и руския наемнически контингент от около 3 000 души, както и поне 12 000 иранки войници от Революционната гвардия и около 4 500 редовни руски войски, заедно със значителното сирийско подразделение на ВКС, чийто авиационен парк се мени непрекъснато.
След 2017 г., Русия започна да разполага и големи контингенти военна полиция, набирана приоритетно сред мюсюлманските републики в състава на Руската федерация и най-вече Чечня.
Благодарение на баснословните разходи за издръжка, отделяни от Иран (над $16 000 000 000) и Русия (ок. $10 000 000 дневно), сирийското правителство получава редовни доставки на оръжие, муниции, техника и гориво. Иран зарежда Сирия с огромни количества нефт почти всеки месец, тъй като собствената нефтодобивна индустрия на Сирия е в голямата си част или ликвидирана, или е в ръцете на нелегални трафиканти, които продават добивите на черния пазар.
Казано накратко, САА и многобройните (над 130) про-правителствени милиции съществуват изцяло по финансовата милост на Русия и Иран. Очаквано, именно тези две държави изцяло диктуват ходовете, които Дамаск предприема в своята борба с различните анти-правителствени фракции.
Стратегическите цели на про-правителствения лагер
През 2015 г., Русия начерта една цялостна стратегия за спасяване на Асад и преобръщане на хода на войната в Сирия. Към днешна дата, в голямата си част тази стратегия е реализирана.
Нейната първа и непосредствена задача бе да се обезопасят онези големи административни и индустриални центрове, които все още се намираха в ръцете на режима. Очаквано, Русия се погрижи първо за безопасността на собствените си бази в Латакия и Тартус, и изиска САА, милициите и Иран да проведат офанзиви за изтласкване на бунтовническо-ислямистките сили от провинция Латакия.
В последствие се гарантира сигурността на градовете Хомс, Хама и Дамаск, след което правителството се зае да стабилизира контрола си върху основните магистрали и енергийни трасета. Руската стратегия предполагаше да се изтласкат бунтовниците от останалите големи административни центрове и да се подсигури максимален контрол над залежите на нефт, газ и полезни изкопаеми в централните и източните райони на страната.
Успоредно с руските усилия, Иран прокарваше своята собствена визия за изграждането на земен „мост“ през Ирак и Сирия към Ливан. За целта, силите на Асад бяха хвърлени в атака към иракската граница, докато бунтовниците все още седяха на позиции в Дамаск и Хомс, а силите им блокираха част от ключовите пътища.
Развоят на цялостната про-правителствена военна кампания не може да бъде обяснен по друг начин освен като непрекъсната поредица от стратегически компромиси между Иран и Русия, в които прекия интерес на самото сирийско правителство остана на заден план.
Как иначе да обясним, че Дейр ез Зор бе спасен от Ислямска държава едва през 2017 г., а до средата на 2018 г., в Дамаск все още имаше позиции както на Ислямска държава, така и на Хаят Тахрир ал Шам – двете водещи джихадистки структури в Сирия? Компромиси се наложиха по отношение и на Сирийските демократични сили (СДС), покровителствани от САЩ, както и на част от бунтовниците в провинциите Алепо и Идлиб, закриляни от Турция. Всъщност, отново намесата на Русия на дипломатическия фронт и привличането на Турция към партньорство с Москва и Техеран бе ключът към успехите на Дамаск през 2017 и 2018 г.
Същевременно, първостепенна руска задача се оказа изолирането на САЩ и дискредитирането на Вашингтон в очите на опозиционните движения в Сирия. Политиката на Америка, както при Обама, така и при Тръмп доста улесни работата на Кремъл. Към момента в Сирия едва ли има фракция, която да таи някаква идеалистична подкрепа за САЩ.
Съюзът със СДС също се базира на чистата необходимост от пари и оръжие, а опозицията в Южна Сирия е тотално обезверена, което доведе до колапса на силите й през юли 2018. Така, единствената съществена опозиция пред стратегическите начертания на Русия и Иран, са най-вече те самите. От своя страна, Асад е напълно безгласна буква по отношение на това коя ще е следващата цел на подкрепящата го коалиция.
За Дамаск остава само да празнува новите завоевания и да се опитва да крепи фасадата на самостоятелност пред международната общност.
Провеждането на обсади от про-правителствените сили
Като се започне с кампанията срещу Алепо от есента на 2016 г., силите, верни на Дамаск, започнаха да провеждат поредица от обсадни операции срещу различни бунтовнически и ислямистки крепости във всички части на страната.
Начинът, по който се водят тези обсадни действия е един и същ и е начертан съвместно от руското командване под надзора на поредицата командири на руските сили в Сирия (ген. полковник Александър Дворников (септември 2015 – юни 2016), ген. лейтенант Александър Журавльов (юни-декември 2016), ген. полковник Андрей Картаполов (декември 2016 – март 2017), ген. полковник Сергей Суровикин (март-декември 2017) и отново, но вече ген. полк Александър Журавльов (от декември 2017 г. до сега – юли 2018) и командирът на иранската революционна гвардия за Сирия и Ирак – ген. Касим Сюлеймани.
Координацията между действията на отделните родове войски се прецизира посредством постоянни брифинги, съвместно планиране както на терен, така и чрез комуникация от разстояние и стиковане на действията между командирите на отделните подразделения.
Това не означава, че няма фактически търкания, особено по отношение на работата между пехотните съединения на терен (най-вече наемници и милиции), но като цяло, ирано-руската коалиция запазва доста високо ниво на ефективност. На по-ниско ниво, в плановите действия участват и представителите на Сирийската арабска армия, както и на онези милиции и съединения от милиции, които не се намират под директния надзор на Иран, а се командват от назначени от режима в Дамаск командири, като например бригадите „Тигри“, водени от командира Сухайл Хасан.
Провеждането на обсадните действия преминава през няколко етапа.
1) Подготвителни операции – те обхващат разгръщането на сухопътни части с цел заемане на удобни изходни позиции за нанасяне на първоначалния удар срещу зададената противникова цел (обикновено град или по-голямо селище). Разгръщането се осъществява чрез ограничено използване на ВВС – изтребители, но по-често хеликоптери за въздушно разузнаване и изпращане на мобилни авангардни части, използващи най-вече модифицирани МПС-та и в по-малка степен – военна техника.
Основните приоритети са овладяване на стратегически височини, пътни възли и мостове/бродове. Успоредно с това се търси изтласкване на по-слабите противникови сили от малки населени места в периферията на основното селище. След като първоначалните цели са овладени, следва групиране и прехвърляне на силите за нанасяне на основния удар.
2) Съсредоточаване на основните сили – Поради хроничния недостиг на ефективни военни части, правителствените сили и съюзници често се нуждаят от 4 до 10 дни за концентриране на необходимите сили за извършване на атаката, като за целта се изтеглят войски от други фронтове с по-малък интензитет. За да прикрият съсредоточаването, силите подкрепящи Асад започват първоначална бомбардировка на предните вражески позиции, с цел задържане на евентуално контранастъпление. В този тип преградни бомбардировки участва най-вече сирийската и руската ВВС и наличната бронирана техника и оръдия.
3) Нанасяне на първоначален удар – на този етап, правителството вече е съсредоточило на терен основните ударни сили. След провала на САА по време на офанзивите в провинциите Хама, Хомс и Ракка през 2015-16 г., руското и иранското командване окончателно изоставиха идеята за използване на редовната армия. Вместо това, офанзивите бяха поверени на елитни части от Хизбула, милициите „Тигрите“, Иранската революционна гвардия, както и основните шиитски милиции, спонсорирани от Техеран. В хода на военните действия в Източна Сирия срещу Ислямска държава се използваха широко руските наемници от ЧВК Вагнер и други по-малки наемнически части, както и обучената и финансирана от Русия бригада „Ловците на ИДИЛ“.
Целта е в предна линия да се създаде боеспособна ударна част, която да пробие вражеските отбранителни позиции. В последствие, като вторичен момент от офанзивата, следва разгръщане на сирийските правителствени части. Обикновено именно този втори етап е допускан за медийно отразяване, като така операцията се представя като собствен успех на сирийската арабска армия и подчинените й паравоенни части от двете големи групировки „Национални сили за отбрана“ и „Щитът на Каламун“. Непосредствената цел на началния удар е да завземе всички стратегически позиции около целевата локация и да изолира напълно бранителите от останалите територии под вражески контрол. Действията по земя са придружени с масиран ВВС обстрел както на конкретната локация, така и на съседни големи вражески „твърдини“, от които би могло да се очаква изпращане на подкрепления.
4) Същинската обсада – веднъж щом даденото селище е напълно изолирано, се преминава към същинска обсада. За целта се прекъсва по възможност снабдяването с вода и електричество и се прекратява достъпа на хуманитарни помощи под претекст, че в обсадената зона могат да се вкарат оръжия.
Същевременно, на терен се разполага голямокалибрена артилерия и започва ВВС и наземен обстрел по ключови сгради в рамките на обсадената зона. Първоначалните цели включват пазари, училища и болници. Идеята е чрез смазване на морала на цивилните, опозиционните сили да бъдат принудени да капитулират. Бомбардировките се извършват с широк набор от муниции, като се започне от обикновени снаряди, мине се през т.нар. варелни бомби, пускани от хеликоптери и се стигне до употребата на противобункерни бомби, бял фосфор и химическо оръжие.
Паралелно с бомбардировките се извършват периодични атаки срещу отбранителния периметър на обсадените, като в тях участват както пехота, така и бронирани части. След няколко горчиви урока, силите поддържащи Асад сериозно ограничиха употребата на танкове в градска среда, тъй като сериозните загуби на този тип техника показаха че тя е крайно неефективна в близък бой с врагове, които често разполагат с РПГ и противотанкови системи TOW. Целта в случая е да се стигне до преговори за капитулация. В случай на такава, на вражеските бойци се дава възможност да се евакуират към предварително уговорени бунтовнически зони. Това се прави с ясната цел за заселване на надеждно население в ново завзетите градски части както и за раздаване на парцели на бойците от милициите, тъй като лишеното от пари правителство прибягва до средновековната практика за възнаграждение чрез поземлен фонд.
5) Локализиране, разделяне и ликвидиране – в случаите, например Алепо, където въпреки гореизброените способи за атака, бранителите на капитулират, правителствените сили преминават към системно завладяване на обсаденото селище квартал по квартал. За целта се търси завземане първо на ключови жилищни части, чийто контрол би позволил разкъсването на противниковата отбрана на изолирани сегменти. В последствие по-малките сегменти биват или раздробявани допълнително или биват ликвидирани с масирани атаки от няколко посоки, придружени с артилерийска и ВВС подготовка.
Именно в този етап се дава и най-голям брой цивилни жертви. Веднъж достигнали до този етап, силите на Асад вече не дават шанс за капитулация на опонентите си, а търсят тяхното пълно ликвидиране. Хаосът от операциите по задушаване на вражеските отбранителни точки се използва за разграбване и плячкосване на жилищните райони, отвличане на хора и ограбване на малкото останали икономически обекти – най-вече магазини. Подобно на оземляването, средновековното право на плячка също се превръща в съвременна форма на възнаграждение поради фактическата невъзможност на правителството да изплаща заплати или да отдели средства за извънредни възнаграждения или награди.
6) Омиротворяване – в рамките на този последен етап, завзетото селище преминава под контрола на завзелите го милиции, като обикновено всяка отделна част от атакуващите сили запазва за себе си онези части, които е завзела.
В така създадените нови зони се налага форма на произвол, която поне първоначално трудно може да се нарече „ред“. Едва след 2017 г., Русия започна активно да разполага свои военно-полицейски части в ключовите селища, за които Москва е преценила че трябва да се поддържа стабилност и не може да се допусне възстановяване на опозиционно движение на базата на произвола на милициите.
Този модел, прилаган в Алепо и Гута, обаче, има твърде ограничен успех поради скромния размер на руските полицейски части и логичното им нежелание да се конфронтират с полу-независимите шиитски милиции и иранските части. Въпреки това, кварталите с присъствие на руска военна позиция са чувствително по-облагодетелствани в сравнение с местата, където тя отсъства и местното население е оставено изцяло на милостта на милициите.
От средата на 2017 г., правителството се захвана с програма за възстановяване на онези селища, в които военните действия са приключени. За целта се почистват улиците от барикади, разрушени сгради се събарят, а онези, които подлежат на реновация се обновят. Тази програма, обаче, е тясно свързана с конкретните ирански и руски бизнес интереси, както и с интересите на онези сирийски бизнесмени, които от 2011 година насам финансират правителството на Асад. В този контекст, не е изненадващо че в разни части на страната се появяват молове преди още в други зони всички мъртви да са били извозени от улиците.
Цели квартали, като например лагерът Ярмук в Дамаск, биват целенасочено сривани, за да се отвори място за реализация на предвидените бизнеспроекти на партньорите на Асад.
Успоредно с това, правителството сериозно затруднява завръщането в опустошените градове на онези техни жители, които са ги напуснали като бежанци или са станали вътрешноразселени. Целта е да се улесни изземането на техните имоти и преразпределянето им сред верни на правителството нови заселници, немалко от които са шиити идващи от Ирак, Иран и бежанци от Афганистан с ирански паспорти.
Гореизложената схема на действие може да бъде ясно проследена във всички офанзиви срещу селища в Сирия от средата на 2016 година на сетне. Наблюдава се известна еволюция и прецизиране на действията, като към юли 2018 оптимални резултати се постигат в провинция Дараа.
Успехите в Дараа и Кунейтра са пряко следствие от непрекъснатите правителствени успехи и колапса на бунтовническо-ислямистките анклави в провинциите Хомс, Хама, Алепо, Риф Дамашк и Латакия. Оставени сами, без подкрепа на доскорошните си покровители Йордания и САЩ, бунтовниците логично приеха да капитулират за да не споделят съдбата на Гута, Дума и Алепо.
В този контекст, бруталната тактика на терен, съчетана с благоприятното развитие на международната политика донесе за Русия и Иран изключително бърз успех в Югозападна Сирия, който значително улесни по-нататъшните усилия на правителството към налагане на своята власт над страната.
De Re Militari 
Трябва да влезете, за да коментирате.