Колапс по време на победа

…Или какво ни казват успехите на сирийския режим за състоянието на сирийската арабска армия

В рамките на последните три месеца, силите, верни на Башар Асад, удвоиха територията под свой контрол в Сирия. Това стана благодарение на успешните настъпления в източните части на провинциите Дамаск, Хомс и Хама, както и на мащабно настъпление в югоизточните части на провинция Алепо и югозападните части на провинция Ракка.

През септември тази година, сирийските правителствени сили напреднаха на широк фронт и в провинция Дейр ез Зор. Блокадата на провинциалната столица, продължила от 2014 г. до сега, бе вдигната, а силите на Асад достигнаха бреговете на р. Ефрат и дори я форсираха, заемайки позиции и по левия й бряг. Всички тези успехи доведоха до там, че правителството в Дамаск вече контролира около 60% от територията на Сирия, излизайки на преден план като най-силната локална фракция.

Забележителният напредък на про-правителствените сили се превърна в повод за радост и дори самодоволство сред онези обществени кръгове, симпатизиращи на руската политика в Близкия изток.

Бързо се появиха коментари за краят на войната в Сирия и за неминуемата победа на Асад. Тонът на тези странични групи бе подет и от силите участващи на терен – лидерът на терористичната организация Хизбула – Хасан Насрала – заяви, че войната в Сирия е свършила, а всички оставащи битки са просто разпръснати, временни стълкновения, които не могат да изменят предрешения ход на събитията.

За разлика от подобни приповдигнати позиции хората, които наистина имат понятие от съвременно военно дело, са доста далеч от мисълта за скорошен край на войната в Сирия. Това важи както за експертите в САЩ и Европа, така и за специалистите в Москва.

Противно на своите поддръжници зад граница, руските лидери – военни и политически – демонстрират доста ясна преценка за реалните възможности на своите съюзници в Сирия. Кремъл води доста премерена и последователна политика, която е насочена в няколко направления и цели първо замразяване на конфликта в Сирия след изтласкването на Ислямска държава от контролираните от тях територии и второ – подготвяне на почвата за стабилизиране на сирийския режим и едновременно с това разграничаване на руското участие от намесата на Хизбула, Иран и техните съмнителни разклонения на терен, за които Москва няма твърде добро мнение. В тази напрегната ситуация, за Русия е повече от ясно, че Сирийската арабска армия (САА) има сериозни проблеми, които Москва трябва да реши, ако иска режимът на Асад да може да застане на някаква стабилна основа, от която да се реализира общата програма на Дамаск и Кремъл.

За какви проблеми става дума?

Преди девет месеца, сирийското правителство обяви създаването на „пети корпус“ на сирийската арабска армия. Още тогава, екипът ни посочи основните проблеми, които формирането на този корпус сигнализира. Накратко, формирането на V корпус на САА означава, че останалите четири са в голяма степен нефункционални. Другият проблем, който стана явен от появили се кадри на зачислените в новия корпус бойци, е очевидната липса на човешки ресурс от страна на САА.

При постоянен спад на населението на страната, правителството в Дамаск може да разчита все по-малко и по-малко на собственото си население.

Около 6 милиона души вече напуснаха Сирия, което означава, че в страната живеят не повече от 14 милиона. Около 600 000 души са убитите в хода на конфликта, като поне ½ от тях са мъже. Допълнително, правителството не контролира всички гъсто населени зони на страната, а  в голяма част от земите под юрисдикцията на режима, наборът е невъзможен.

Големите градове като Хама, Хомс и Халеб (Алепо) са извън списъка с възможни места за набиране на войници по ред причини. Това важи и за други зони в южна Сирия, където правителството се стреми да не закача местното население, което още през 2011 г. се разграничи от революцията и спазва особен неутралитет. Проблем е и наборът на алауити от провинциите Тартус и Латакия – най-верните на Асад граждани. Местните кланове са основен фундамент за режима и тяхното „незакачане“ е ключов прийом за опазване на верността на богатите родове в Северозападна Сирия.

Всичко това означава, че от около 8-10 милиона население, силите на режима могат да разчитат на не повече от 2 милиона души, от които да набират нови войници за армията. Самата тя наброява около 150 000 (но според някои изчисления не надхвърля 120 хиляди) и е разпръсната по различни сектори с цел придаване на  легитимност на военните операции, провеждани най-често от финансирани от Иран и Русия милиции. Така, за формирането на V корпус, властите в Дамаск прибегнаха до насилствена мобилизация на населението в провинциите Дамаск и Суайда. В крайна сметка, голяма част от новото армейско звено е съставено от мъже, които са или твърде стари или твърде млади по обичайните стандарти за военна служба. Незадоволително кратко протече и военното им обучение – още през февруари новобранците вече бяха хвърлени в  боевете около Хама, Итрия и Палмира, понасяйки значителни загуби.

За да компенсират този недостиг на хора, властите в Дамаск трябваше да разширят своята зависимост от местни милиции и наемнически контингенти, финансирани най-вече с пари от Иран и в доста по-малка степен от Русия.

Тези милиции наброяват около 150 000 души общо и по-голямата част от тях е съставена от иракчани, афганистанци и пакистанци, въоръжени и издържани със средства от Техеран. В по-малка степен, про-правителствените милиции ангажират хора от Палестина, Йордания, Йемен и други части на мюсюлманския свят. За разлика от правителствените войски, милициите са на практика автономни звена, върху които може да се упражнява ограничен контрол.

Освен чисто военните си задачи, милициите са тясно свързани с развитието на сивата икономика в правителствените зони. Лидерите на подобни структури са замесени в канали за трафик на оръжия, хора, антики, дрога и гориво. Те използват своите бойни части, за да налагат рекет и изнудване върху и без това смазаните от войната местни икономически предприятия.

В много части на Сирия, подобни милиции блокират пътища и изискват такси от преминаващи граждани и търговци. Ситуацията с тях се влоши до толкова, че повечето чуждестранни милиции, които съставляваха около 80% от силите, завзели Алепо през декември 2016 г., бяха изгонени от града от руската военна полиция и бяха прехвърлени на изток, по границата с кюрдските зони в Манбидж или за участие в операциите в Ракка и Дейр ез Зор.

Именно в тези офанзиви, за които стана дума още в началото на текста, си проличава и втората сериозна слабост на фактическата правителствена армия. С изключение на настъплението около Укайрибат, сирийската арабска армия на практика не е провела нито една друга настъпателна операция от месец март 2017 г. до сега. Всички бойни действия, водени след повторното връщане на Палмира през пролетта на 2017 г., се водят единствено и само от про-правителствени милиции – било то сирийските Национални сили за отбрана (НСО) или от директно финансираните от Иран шиитски милиции и части на Хизбула.

Както нашите обзори на настъпателните операции са показвали неколкократно, огромните територии, завладени от режима в периода юни-септември 2017 г., са изцяло подчинени благодарение на пара военни структури. Това си пролича ясно и в операцията за деблокиране на Дейр ез Зор.

Градът бе завзет от милицията „Тигрите“, които в последствие поведоха настъпление на север в посока Маадан, завзет на 23-ти септември. Друга милиция – „Ловците на ИДИЛ“ – съставена най-вече от руски бойци, организира форсирането на р. Ефрат южно от Дейр ез Зор и в момента се сражава с предните части на ИД по левия бряг на реката.

Чуждестранни милиции изнесоха и настъплението на правителствените сили по границата с Ирак и Йордания. По-голямата част от тях са иракски части, производни на милициите Хашд ал Шааби, пряко финансирани от Техеран и опериращи на територията на Ирак. Именно те изтласкаха ИД от граничната зона южно от ал Букамал и отново те притиснаха бунтовническите фракции „Магауер ал Таура“ и „Мъчениците на Ахмад Абдо“ да се изтеглят от Залаф и Източен Каламун в посока ат Танф.

Освен невъзможността да атакува, сирийската арабска армия неколкократно демонстрира и своята неспособност да отбранява териториите, контролирани от режима. Пролетната офанзива на бунтовническите фракции северно от град Хама прекърши всички налични подразделения на САА, а бунтовниците достигнаха на по-малко от 20 км. от самата провинциална столица, като дори успяха да обстрелват едно от главните военни летища. Едва след прехвърлянето на Хизбула, части на иранската Революционна гвардия, руски наемници от корпорацията „Вагнер“, както и елитни про-правителствени милиции, ситуацията бе овладяна, а фронтът – стабилизиран.

В крайна сметка, по данни на местни източници, след юни, 2017 г., едва 1/3 от силите, охраняващи фронтът в Хама са всъщност от състава на САА. Тази статистика се потвърди и от един скорошен списък на убити про-правителствени бойци в хода на офанзива на Хаят Тахрир ал Шам (Ал Кайда) от средата на септември. От 22-ма загинали, само 6-ма са членове на сирийската армия – 47-ма бригада на 11-та дивизия. Всички останали убити, са посочени единствено с имената и своите градове на месторождение. Това ги поставя в редиците на множеството милиции, натоварени с охрана на сектора, докато основните паравоенни части – като „Тигрите“ например – се включиха в офанзивите в Дейр ез Зор.

Подобна е и картината в новоосвободени части на страната като Алепо, който е под фактически руски и ирански контрол, както и пограничната зона между Сирия и Ливан, която е под прякото управление на Хизбула, държащи цялата територия от Кунейтра до Кусаир. Под контрола на паравоенни части се намира и ключовият правителствен анклав около град Камишли. Вече споменахме и че всички зони северно и източно от Палмира, с изключение на смия Дейр ез Зор са де факто контролирани от милиции или Хизбула.

Сирийската арабска армия демонстрира подчертана неспособност да се възстанови от пораженията, понесени в периода 2012-2015 г.

Опитите на Дамаск да преструктурира и попълни загубите в редовната правителствена армия, отново и отново претърпяват сериозен неуспех поради невъзможността на режима да гарантира достатъчно време за обучение и подготовка на кадрите.

Адекватното въоръжаване и финансиране също остава сериозен проблем. С оглед на напрегнатата ситуация по фронтовете и необходимостта от постоянно ангажиране на сили, разполагащи със значителен военен опит, режимът в Дамаск и неговите покровители от Иран и Русия предпочитат да разчитат на наемнически милиции, формирани вътре или вън от Сирия на базата на широк диапазон от чуждестранни и местни бойци. Именно тези подразделения се превръщат в притегателен център за бивши бойци от САА, които дезертират от армията за да се присъединят към бригадите, в които заплащането е в пъти по-високо, а възможността за дообогатяване посредством нелегални дейности са лесно изкушение за хора, загубили своите домове, препитание и семейства.

Вместо да се бори с разрастващото се ниво на дезертиране и безконтролното увеличение на автономните, паравоенни структури, режимът в Дамаск избира да си затвори очите за тежкото положение на собствената си армия и за постоянно свиващите се възможности за налагане на правителствен авторитет в контролираните в името на режима територии.

Практиките от минали войни и епохи показват, че очевидната неспособност на Дамаск да контролира и демобилизира тези сили, заплашва с разрастване на сирийския конфликт напред във времето. Дори САА и съюзниците й да успеят да унищожат ИД, бунтовниците бригади и ислямистките сили, Дамаск ще се окаже изправен пред нова война – този път срещу доскорошните милиции, които ще откажат да сложат оръжие и да се задоволят с връщане към някакъв стандартен, следвоенен начин на живот.

Опитите на режима да инкорпорира милициите в структурите на армията, се провалят както заради невъзможността за заплащане на нарасналия брой бойци адекватно, така и поради превръщането на милициите във военно-мафиотска прослойка, която няма как да бъде превърната в интегрална част от едно нормално общество, каквото президентът Асад и неговите подчинени претендират да създават в Сирия.