Според клишираната максима на Клаузевиц, войната е продължение на политиката, но с други средства. Съвременната геополитическа среда привежда и ясно доказателство на тази теза, макар и в един по-конкретен вариант. Става дума за масовата употреба на военните учения като естествен елемент от дипломацията (или външната политика) на големите световни сили. Тук нарочно не използвам класическия за българската публицистика и наука термин „Велики Сили“, тъй като в многополюсния (във военно-политически план) свят, в който живеем, подобен термин изглежда повърхностен и дори банален. Степента, според която определени сили могат да влияят на дадени региони или на целия свят сериозно се е изменила от времето на „Концерта на Великите сили“. Днес, политическата тежест на една държава зависи не само от капацитета на въоръжените й сили, но и на способността да прилага своите икономически активи като средство за постигане на дългосрочните си цели. В този смисъл, държави, които не са част от наследника на Великите Сили – Съветът за Сигурност на ООН, също трябва да се разглеждат като важни елементи от геополитиката, способни да действат на равни нога със старото поколение военно-политически динозаври.
Както конфликтите в Сирия, Афганистан и Ирак показват, воденето на война през XXI век е скъпо, несигурно и трудно за прогнозиране начинание, което трябва да се захваща само с крайна предпазливост и чудовищно търпение. За разлика от по-ранните епохи от човешката история, през които директното обявяване на война е било средството за оказване на пряк политически натиск и решаване на създали се военно-политически проблеми в определен регион, днес държавите са принудени да действат далеч по-премерено. Дълготрайните икономически и политически проекти, съчетани с необходимостта от поддържане на определен имидж пред глобалното общество, налагат на правителствата на водещите страни в света да оперират предпазливо и да търсят алтернативни способи за демонстриране на своята военна мощ, както и за поставяне на определени граници пред разгръщането на чуждата политика в определени части на света.
Ако се върнем назад през последните две десетилетия ще открием десетки примери, в които провеждането на военни учения се използва като способ за потвърждаване и засилване на политически връзки. Съединените щати, посредством своята разнообразна мрежа от спогодби, съюзи и партньорства в цял свят е устойчив пример за тази тенденция. Но събитията от последните три-четири години, наелектризирането на обстановката в Черноморието, конфликтите в Близкия Изток и изкристализирането на новата политика на Китай към света доведе до сериозна еволюция на военните учения от прости форми на съюзна кооперация. Днес, освен САЩ, редица други страни също активизираха своите тренировъчни войни като дипломатически ресурс и превърнаха ученията в част от лексиката на международните отношения.
Конфликтът в Украйна, войната в Сирия и споровете за Южнокитайско море се превърнаха в ключови точки на противопоставяне в глобалната дипломатическа мрежа. Подобно на Втората война в Залива и конфликта в Афганистан, и тези „топли“ или „студени“ конфронтации предизвикаха сътресения в световната политика и икономика и принудиха водещите страни да преориентират своето отношение спрямо цели региони,а в определени случаи доведоха и до коренни обрати в следваната до момента политика. Скрити под шапката на „учения за борба срещу световния тероризъм“, военните маневри съдържат в себе си доста по-дълбок политически контекст, който е ясен за схващане от отсрещната страна на игралната дъска. Освен начин да се дефинират определени граници между сверите на влияние и действие на определени държави, провеждането на военни учения се превърна и в удобен параван за предислоциране на големи военни сили и ресурси по различни точки на планетата. Често тези маневри се провеждаха на ръба на международното право и с ясното съзнание, че тяхното случване е постижимо само поради отказа от открита конфронтация от страна на останалите засегнати страни. Така, например, китайския флот постоянно нарушава териториалните граници в акваторията на Южнокитайско море под претекст че провежда военни учения там. Същевременно, САЩ в лицето на администрацията „Обама“, продължи своя твърд Далекоизточен курс и сериозно засили собственото си военноморско присъствие в региона през втората половина на 2015-та и началото на 2016-та. Това скупчване на акули привлече намесата и на други морски хищници в региона – Русия, Великобритания, Франция и Япония и доведе до почти панически форми на въоръжена надпревара сред по-дребните риби в Западно-тихоокеанската акватория – Виетнам, Малайзия, Филипините и Индонезия.
Подобни процеси се наблюдават и в Европа. НАТО чувствително засили броя на ученията си в Източна Европа – Полша, Естония, България и самото Черно море станаха домакини на поредица от военни маневри, свързани със засилване ефективността на обединените сухопътни сили, отбраната на общото пространство от ракетни удари, както и ефективността на съюзническите ВВС. В отговор, Русия неколкократно мобилизираше по няколко от своите западни военни окръзи в поредица от учения от „Северния ледовит океан до Каспийско море“, целящи да изпратят поредица от ясни сигнали както до ЕС, така и до НАТО. Паралелно с външнополитическите измерения, всички тези учения целят и стабилно засилване на вътрешнополитическия рейтинг в съответните страни. Полша и България са държави, преминаващи през трудни вътрешнополитически периоди и употребата на ученията като средство за затвърждаване на външнополитическата подкрепа не бива да се подценяват от никого. По подобен начин се разгръща и дебата за охраната на въздушното пространство на външните граници на НАТО, в която голяма част от българската аудитория вижда поводи за сериозно тюхкане, без да се гледа малко по-голямата картина, свързана с общата политика на Алианса, както и с опитите на САЩ да задържи София твърдо в своята орбита с оглед на засилващите се про-руски тенденции както в обществото, така и сред определени политически кръгове.
По-пресен пример за употребата на военните учения като дипломатически средства са двете паралелни съвместни маневри, които протичат в средата на септември 2016 г. – учението Юд Ажяс (между Индия и САЩ, по границата на Индия с Китай – бел.авт.) и военноморските упражнения на Руско-китайския флот в Южнокитайско море. Докато Кремъл се стреми всячески да покаже своята твърда подкрепа за Пекин, стремейки се да потърси затвърждаване и разширяване на китайската подкрепа в за руската политика в Сирия. Междувременно, САЩ реши да покаже на Русия, че шахматните ходове на Москва в Саудитска Арабия могат да бъдат отразени чрез агресивни дипломатически совалки спрямо Ню Делхи. Подписването на безпрецедентния (за Индия) Меморандум за размяната на логистичен обмен (LEMOA), позволява на индийски и американски мирновременни военни експедиции да презареждат припаси от базите на другата страна. Това сериозно увеличава обхвата на действие на двата флота в акваторията на Индийския и Тихия океан и е важна крачка към контриране на китайската икономическа и военно-политическа експанзия в Африка и Индокитай. Споразумението е и естествено напомняне към Пакистан (който не успя да договори сделката за закупуване на изтребители от САЩ), че Вашингтон разполага с множество опции и че нито една регионална сила не може да се смята за уникална по отношение политиката на Белия дом. Това поставя Исламабад в своеобразна външнополитическа изолация, от която Пакистан непременно ще търси изход, най-вече по линия на активно сътрудничество с Китай. С оглед надигащото се напрежение в Кашмир, няма да е изненадващо ако Пекин и Исламабад организират съвместно военно учение по границите с Индия…разбира се с цел да подобрят своите умения в лов на терористи на пресечен терен.
И докато през 2016 г. военните учения служеха на своите инициатори в един относително разтеглен във времето период, краят на лятото на 2017 г. се превърна в истинска арена на ученията. Израел стартира най-мащабните военни игри за последните двадесет години – Ор ХаГадан, чиято цел е да симулира пълномащабна война между Тел Авив и Хизбула. Учението идва само дни, след като израелските власти обявиха, че Асад може да остане начело на Сирия само, ако извади Иран от своята страна. Предупреждението към Хизбула е ясно – превъоръжаването и засилването на групировката в периода 2016-17 г. не е останало незабелязано и разрастване на действията на шиитската терористична организация ще предизвика активна намеса от страна на Израел.
Под формата на военно учение, Турция избра да съсредоточи значителен брой бронирана техника по границата със Сирия, като упражненията, стартирали на 18-ти септември са твърде незавоалирано напомняне за намеренията на Анкара да ликвидира присъствието на Хаят Тахрир ал Шам в провинция Идлиб.
Докато Близкият Изток кипи, Балтика отново стана арена на надпревара в ученията. НАТО съсредоточи свои сили в Литва, Латвия, Естония и Полша през пролетта на 2017-та за поредица от маневри, целящи да напомнят на Москва, че Алиансът е способен да брани източните си граници. Същевременно, Русия организира свое собствено мащабно учение – „Запад 2017“, в което участват над 12,000 войници, 250 танка, 200 оръдия, 70 самолета и хеликоптери от различен клас, както и 10 съда от Балтийския флот. Учението предизвика реакция от страна на НАТО и около 10,000 войници бяха прехвърлени спешно в Балтийските страни. Само в рамките на първите 4 дни от учението, руските власти заявиха че са прихванали 37 разузнавателни полета на Атлантическия пакт.
На другият край на света, ядрената програма на Северна Корея, за която стана дума в брой 62 на De Re Militari, предизвика вълна от учения, организирани от САЩ, Корея и Япония. Трите съюзнически сили решиха да демонстрират на Пхенян своята готовност за ответ в случай на агресия от страна на Ким Чен Ун неговото правителство. Действията на Вашингтон и Сеул провокираха вниманието на Китай и Русия, които на 18-ти септември 2017 г. обявиха, че ще стартират свое собствено, военноморско учение в акваторията на Корейският полуостров. Това изявление дойде минути, след като ВВС на САЩ проведоха собствено учение с 4 F35-B и бомбардировачи B1B на самия ръб на северно корейското въздушно пространство. След като Пекин и Москва обявиха свои планове за ВМС учение, САЩ заявиха, че до месец ще изпратят самолетоносач с пълен ескорт (carrier group) в териториалните води на Южна Корея.
Всички тези примери ясно подсказват, че военните учения се превръщат в особен елемент от асиметричната война, която световните политически играчи водят помежду си през последните години. До колкото подобно струпване на военни активи от двете страни на барикадата служи като напомняне и до колко е реална подготовка за активни действия е въпрос за спекулация на медиите и експертите. Действителността показва, че военните учения ще се използват все по-интензивно като параван за отправяне на военни, политически и дори икономически послания между онези сили, които не биха рискували да влязат в открита война помежду си.
De Re Militari 