Обезвреждане на „Тукидидовия капан“

Преди три месеца, на пазара в САЩ се появи една книга, която разбуди духовете оттатък Океана до такава степен, че Тукидид влезе в репликите на холивудски блокбъстъри и се превърна в част от политическите речи на президнта Тръмп. Става дума за изследването на политолога и професор от Харвард – Греъм Алисън. В своя труд озаглавен  „Destined for War: Can America and China Escape Thucydides’s Trap?“ Алисън се опитва да разгледа до каква степен е неизбежен конфликта между надигащата се сила Китай и настоящия „шампион в тежка категория“ САЩ. За целта, Алисън използва една формула, която се приписва на старогръцкия историк Тукидид, автор на прочутите „Пелопонеските войни“. Според тезата, която Алисън гради, гръцкия автор залага идеята, че конфликтът между надигаща се и действаща сили – в лицето на Спарта и Атина, неминуемо води до сблъсък между тях и че този модел може да бъде изведен като исторически параметър, който в 12 от 16 случая се оказва верен. Според Алисън, водещата сила Спарта не успява или не иска да избегне сблъсъка с надигащата се сила Атина и това води до неизбежна, кървава война (431-404 г. пр. Хр.), която сериозно засяга и двете страни. Същия модел той се опитва да приложи към САЩ и Китай, предлагайки термина „Тукидидов капан“ като нарицателно за сблъсък между две сили, които неминуемо ще се въвлекат в открита война помежду си, тъй като надигащата се се опитва да отстрани действащата, подобно на мач между претендент и шампион в бойните изкуства. Тезата наистина звучи вълнуващо. Фактът че се създава модел, който да бъде наслагван върху исторически процеси винаги се е харесвал на твърде много историци, които обичат комфорта на стандартните рамки. Проблемът е, както знае всеки опитен историк, че моделите обикновено се провалят, когато стане дума за изследване на конкретни проблеми и предсказване на техния изход. Другият проблем е, че политологът Греъм Алисън не е историк и това си личи от елементарният подход, чрез който той се обръща към текста на Тукидид и към хода на Пелопонеските войни като цяло. Тези пропуски поставят цялостната методологическа рамка на изследването на един сгрешен фундамент, който подкопава иначе интелигентния и премерен опит да се извлекат и дефинират основните точки на противопоставяне между САЩ и Китай и да се потърси начин за тяхното избягване.

За какво става дума? Според концепцията за „Тукидидов капан“, надигащата се сила Атина предизвиква действащата сила Спарта за господство над Елада, което води до открита война. Проблемът е, че през 431г. пр. Хр., когато избухва Пелопонеската война, Атина не е надигаща се, а е водеща сила в елинския свят. Това е елементарен факт, познат на всеки студент, завършил успешно курс по обща история на Античния свят (обикновено до 3-ти семестър). Всъщност, Атина и Спарта се намират в равновесие, с лек атински превес, което датира още от 60-те години на V век пр. Хр. Благодарение на ръководения от нея Делоски морски съюз, Атина доминира Егейско море и контролира вноса на зърно от Черноморието към Елада. Спарта, от своя страна, стои начело на Пелопонеският съюз, който се намира в полуподчинено състояние на лакадемонците (1) още от VI век пр. Хр. Двете сили по-скоро напомнят на СССР и САЩ  в епохата на студената война, като съюзът им срещу общия враг Персия е заменен от хладните и премерени взаимоотношения на две страни, които десетилетие след десетилетие изострят тона помежду си. Разбира се, политическата динамика на Класическа Елада е далеч по-ниска от тази на нашия свят през XX век и съответно развитието на напрежението между Атина и Спарта се случва с доста по-бавни темпове, отколкото между САЩ и СССР.

Важното в случая е, че не става дума за сблъсък на „претендент“ и „шампион“, който навлиза в някаква ескалираща спирала на предизвикателства и провокации, както предполага тезата за „Тукидидовия капан“. В действителност се случва едно постепенно нагнетяване на военно-политическото напрежение, което, в крайна сметка, ескалира около 30 години след своето зараждане. Противниците са равностойни, техния политически и военен престиж и потенциал е напълно съизмерим. Внимателното вглеждане в използваните от Алисън допълнителни конфликти, с които се опитва да подплати своята теза, само показва, че познанията му за световната история са относителни и в крайна сметка се получава едно изваждане на определен брой конфлити от историческия контектст на съответните епохи. Така, например, Алисън определя като „тукидидов капан“ сблъсъка между династиите Хабсбург и Валоа през XVI век, дефинирайки, погрешно, Франция като установената сила, а Хабсбургската монархия (2) като надигащата се сила-претендент. Отново личи непознаване на периода. Всеки човек с базови познания по история на Ренесанса знае, че и Франция и Хабсбургската монархия се намират в период на едновременен подем, който започва около 1450 г. и продължава до края на XV век, когато опита и на двете династии да проникнат в Италия, води до откритата конфронтация между тях (в която се намесва и Испания). След като през 1516 г. Хабсбургът Карл V (1516-1556 г.) наследява и Испания, противопоставянето на Франция и Хабсбургите навлиза в нов етап, който продължава до 1559 г., когато Испания печели окончателно надпреварата за Италия. В нито един момент, Хабсбургите не са, надигащата се сила-претендент, а отново можем да говорим за противопоставянето на две уравновесяващи се сили, с аналогичен военен и политически потенциал, който се изменя едва след 1530 г., когато от Новия Свят потичат реките от сребро и злато, които започват да пълнят испанската хазна. Франция отговаря с политическа и финансова гъвкавост и сключването на безпрецедентен съюз с Османската империя.

Именно по отношение на Османската империя идва и друга от фрапантните исторически грешки, допуснати от Алисън и неговия екип в проучването на процеси, сходни, според тях, с Американо-китайското противопоставяне. В допълнителния материал към книгата, екипът на Алисън посочва Османската империя през XVI век като надигаща се сила-претендент, която предизвиква Хабсбургите за надмощие в Централна Европа. Някак си, Хабсбургите, от претендент на Франция се оказват водещи пред османците. В действителност, Османската империя е отдавна установена военна и политическа сила в Източна Европа, а борбата с Хабсбургите за Централна Европа е следствие от опита и на двете страни да погълнат разпадащата се Унгария, която е водещата сила в региона в края на XV век. Отново се демонстрира елементарно непознаване на историческа фактология за степен „бакалавър“. което сериозно подкопава възможността за доверие спрямо авторовите тези.

По подобен, твърде повърхностен и зле изтълкуван начин са представени и другите конфликти, използван за онагледяване на „Тукидидовия капан“, като по-фрапантните сред тях са идеята за Германия като силата претендент, опитваща се да измести установената сила Франция през 1871 г. (въпреки че европейските Сили формират т.нар. „Концерт“ още през 1815 г. и всяка от тях се стреми да балансира останалите и по-скоро Франция е в ролята на претендент за първенство в Европа) и схващането, че Германия през 1939 г. е претендентът, опитващ се да измести не една, а три европейски сили – СССР, Великобритания и Франция (въпреки че Германия и СССР са съюзници през 1939 г. и явно не се отчита и ролята на Италия и Япония в цялостната надпревара, която води до Втората Световна война).

Като цяло, следейки хода на изследването на учените от Харварт, европейският читател би останал със сериозни съмнения относно общите познания по европейска история, които притежават хората, които не са тясно свързани с историческата наука отвъд Океана. Опитът за налагане на съвременен, военно-политически модел, почиващ на миналото на Древна Елада се сгромолясва с гръм и трясък поради изначално сгрешената фактология и интерпретация на съответните процеси, направлявали хода на Егейската история през V век пр. Хр. Допуснатите кардинални исторически грешки при търсене на паралели с други ранномодерни и модерни конфликти, допълнително унищожава възможността на политологическто изследване за постигане на някаква историческа издръжливост и достоверност. Като цяло, Тукидидовият капан успява да улови в себе си единствено своите създатели.

БЕЛЕЖКИ:

1 – лакадемонци е името, с което самите спартанци наричат себе си, а своя град – Лакадемон.

2 Терминът Хабсбургска монархия се отнася към конгломерата от наследствени владения на династията, обхващащи днешните Австрия, Словения, Белгия, Южна Холандия, Люксембург, както и територии в Елзас и Баден и френската провинция Франш Конте.