С това изречение преди няколко години Доналд Тръмп, тогава само загатващ своите апетити към Белия дом, шокира света, коментирайки логиката на американската интервенция в свалянето на режима на Кадафи в Либия.
Тогава, будната Интернет общественост отвори голяма уста, за да поругае американския ресурсов империализъм и използва думите на Тръмп като доказателство за основните мотиви, движещи политиката на САЩ в Близкия изток. Няколко години по-късно, САЩ така и не успяват да оборят тази теза. И докато Вашингтон се опитва да съчетае несъвместимите си политически идеали с прагматичните си интереси, една друга държава – съвсем праволинейно – залага на схемата „Ако ни дадете ресурсите, ще се намесим…“, без да крие амбициите си зад паравана на излишно украсен идеализъм. Тази държава е Русия.
Руската интервенция в Сирия започна на 1 септември, 2015 г. Нейната първоначална цел беше да закрепи разпадащия се режим на Башар Асад, който само няколко месеца преди това, бе загубил ключови позиции в провинциите Алепо, Идлиб, Хомс и Дараа. Изпратените от Иран и Хизбула подкрепления не бяха достатъчни, за да се смаже подновената сила на опозиционните и ислямистки фракции, щедро финансирани от Катар, Саудитска Арабия и Турция, нито да се спре Ислямска държава, която вършеше немислимото – напредвайки едновременно в Сирия и Ирак.
Руската интервенция влезе под наслова на борба с ИД, но поне до края на 2016 г., приоритет на руския корпус (ВВС, ВМС и СВ) бе ликвидирането на бунтовническите и ислямистки позиции в град Алепо и северно от Хама, унищожаването на бунтовническите анклави около Дамаск и подсигуряването на нефтените и газовите находища в Централна Сирия. Едва с падането на Алепо в началото на 2017 г., Русия най-после започна да преследва и цели на Ислямска държава. Тези цели, разбира се, бяха добре подбрани, за да се съчетаят с икономическите интереси на Москва на терен. В крайна сметка, интервенцията излиза твърде солено на Путин ( 7-8 милиона долара на ден през 2016 г., вероятно вече около 10 милиона през 2017 г.) и инвестициите трябва да започнат да се възвръщат.
Единият път за обезпечаване на руските вложения, се оказа строежа на военни бази и летища, които сирийското правителство преотстъпи на Москва. Базите в Тартус и Латакия, които Русия подсигури още през 2015 г., бяха допълнени с базата Т4 през пролетта на 2016 г., и правото за ползване на редица военни летища около Хомс и Дамаск, сред които и базата Шайрат, поразена от САЩ през април 2017 г.
Наскоро Русия договори право да разполага със своя база на кюрдска територия в кантона Африн, а според последна информация, Москва ще строи своя база в пустинята, южно от Палмира, която ще допълни вече съществуващите руски военни обекти в самата Палмира.
Вторият начин за избиване на парите, е чрез директно монополизиране на добива на определени стратегически ресурси в Сирия. Още от 2015 г., Русия се захвана да организира охраната и експлоатацията на ключови енергийни, нефтени и газови инсталации в контролираните от правителството територии.
Тези начинания вървят ръка за ръка с разполагането на значителен наемнически контингент в Сирия, който да охранява инвестициите на терен. Първоначално това бяха бойците от т.нар. Славянска бригада, които в последствие бяха допълнени от Частна Военна Компания „Вагнер“ на Дмитрий Уткин – бивш командос, работещ чрез офшорни фирми в полза на руските интервенции в Крим и Донбас, а от 2016 г. и в Сирия.
През 2016 г., Русия започна да реализира и цялостния план за поемане на около 25% от общия добив на нефт и природен газ в страната, а също така и за добив на изключително ценните фосфати (Сирия беше една от топ 5 износителки на фосфати в света преди 2011 г.) Тези от вас, които следят внимателно хода на правителствените офанзиви в Сирия няма как да не забележат, че освен Алепо, другото изключително приоритетно направление, в което руски войници и наемници взеха участие, бе настъплението срещу Палмира – както през 2016-та, така и при възвръщането му през 2017 г. Нещо повече – активната руска подкрепа продължи до момента, в който бяха подсигурени нефтените и газови находища северно от Палмира и богатите на фосфорни залежи зони южно от града, където сега Москва ще разполага своя нова база. От тук насетне, настъплението на правителствените сили и милиции мина основно под шапката на Иран, чийто протежета Хизбула, Бадр и Ал Нуджаба наскоро достигнаха иракската граница северно то ат Танф.
Схемата за монополизиране на ресурсния добив в района на Палмира се свързва с имената на Евгений Пригожин (наричан Готвачът на Путин) и Олег Ерохин, който преди това заема редица ключови позиции в областта на националната сигурност, а в последствие се сближава с хора от кръга на Дмитрий Уткин, сред които Андрей Трошев – един от водещите хора на „Вагнер“ в Сирия. За Пригожин операциите по добив на ценни ресурси в Сирия са поредна „златна концесия“, предложена му от Путин.
Прякорът Готвача се дължи на факта, че Пригожин отговаря за снабдяването с храни и припаси на руската армия, както и на редица социални и държавни институции. Путин има доверие на своя човек и му поверява тази важна задача. За целта, в края на 2016 г., в Русия е създадена фирма „Евро Полис“, чийто начален капитал е 10 000 рубли (законовия минимум). Няколко седмици по-късно, когато преговорите между Сирия и Русия по въпроса за добива на ресурси навлизат в нов етап, компанията увеличава своя базов капитал на 3 000 000 рубли, а няколко смени в имената на фирмата целят да се размие отговорността за нейните действия, както и кои са хората, които стоят зад нея. Освен чисто инфраструктурните и логистични задачи по добива на нефт, газ и фосфати, фирма „Евро Полис“ поема задължението и да охранява и подсигурява с военни сили всички обекти, които получава на концесия. Това означава, че към добивните екипи, инициативата на Пригожин ще прибави и наемането на нова частна армия, която да допълни дейността на Вагнер и Славянската бригада в Сирия.
С оглед сближаването между Пригожин и Олег Ерохин, е повече от ясно кой ще отговаря за формирането и оперативните задачи на това въоръжено звено. Любопитно съвпадение е и фактът, че дейността на „Евро Полис“ съвпада едно към едно с целите на звеното ISIS Hunters на сирийската армия, обучено от руски специалисти. Същите тези „Ловци на ИДИЛ“ са редовни герои в репортажи на контролираните от Порожин медии по въпроси свързани с военните действия в Сирия. Всичко това навежда на мисълта, че компания Евро Полис щедро ще се възползва от помощта и услугите на местните сирийски части, които едва ли биха отказали да припечелят допълнителни пари, изпълнявайки поръчки на руските фирми. Това в никакъв случай няма да е прецедент. Както вече сме посочвали, водачите на местните милиции и бойни части често действат за своя собствена изгода и са част от една сложна мрежа, свързана с монопол върху насилието и контрол върху сивата икономика и „черния пазар“.
Докато Иран отчаяно се бори за създаване на фактически коридор от територии под свое влияние от бреговете на Средиземно море до своята граница в Хамадан, Русия следва далеч по конкретни и прагматични задачи в Сирия, които целят да бетонират влиянието на Москва в страната и водещото място на руските фирми в експлоатацията на сирийските природни богатства. За съжаление на самите сирийци, рухването на суверенитета на страната и разпокъсването й на чуждестранни зони на влияние, обрича следващите поколения на почти неминуема външна икономическа и политическа експлоатация.
De Re Militari 