Предизвикателствата пред новия президент на Южна Корея и неговата „Слънчева политика“

Проведените на 9 май президентски избори в Южна Корея до известна степен очаквано бяха спечелени от 64-годишния либерален кандидат на Демократическата партия – Мун Че Ин. Убедителната победа с 41.1 %, срещу 21.3 % за консервативния кандидат Хон Джун Пьо, ясно показа отчетливият завой на ляво, който пое южнокорейското общество в контекста на масовите протести срещу бившия президент Пак Кън Хе, които в крайна сметка доведоха до нейния импийчмънт. Мун Че е и първият президент либерал, който ще заеме поста след близо десет годишна доминация на консерваторите.

Син на емигранти от Северна Корея избягали на юг през 1950 г, Мун Че израства в бедно семейство и до голяма степен прекарва своите студентски години в активни протести срещу авторитарното управление на тогавашния президент Парк Чун Хи (баща на Пак Кън). Мун Че завършва право и през 1980-те работи като адвокат по човешките права заедно с Ро Му Хьон, който става президент на Южна Кореа в периода 2003 – 2008 г. Личните контакти и приятелство с Ро Му осигуряват на Мун Че високопоставени длъжности в президентската администрация, които в последствие проправят пътя за бляскава политическа кариера като водач на Демократическата партия и основен опозиционен лидер.

Новият президент без съмнение успя да капитализира от масовото недоволство срещу политическата класа, което означава, че при всички положения той ще трябва да отговори на високите обществени очаквания за реформи и трансформация на политическия елит, както и за борба с корпоративните монополи.

Най-голямото предизвикателство за Мун Че обаче, преди всичко е във външнополитически план и е свързано с дипломатическата ескалация на отношенията между САЩ и Северна Корея. На дневен ред стои не само ядрената заплаха от Пхенян, но и трудната задача да бъде намерен път за съвместна работа с американския президент Доналд Тръмп. За разлика от Тръмп, Мун Че има диаметрално противоположна визия относно политиката спрямо Северна Корея. Докато стратегията на Вашингтон към момента е сходна с тази на консервативните президенти на Южна Корея от последното десетилетие и се свързва с налагане на засилен политически, икономически и военен натиск, то либералното виждане на Мун Че предвижда диалог и компромиси.

Така наречената „Слънчева политика“ не е ново явление, като за първи път тя е въведена в действие през 1998 г. от президента Ким Дае Юн, който дори получава Нобелова награда за мир през 2000 г. Въпреки, че са постигнати някои значителни резултати на политическо и икономическо равнище, както и поне привидно затопляне на отношенията между Северна и Южна Корея, все пак политиката се оказва провал. Най-вече заради ядрените тестове на Пхенян.

Десет години по-късно, Мун Че иска да придаде нов живот на „Слънчевата политика“, макар и още да не са ясни точните параметри на неговите намерения. Все пак той заяви, че има готовност да направи евентуално посещение в Пхенян, а също така има и твърдата увереност, че използвайки дипломатически и икономически инструменти, би могъл да убеди севернокорейското управление да изостави своята ядрена програма. Почти със сигурност ще бъде обърнато и специално внимание за разширение на съвместния индустриален комплекс Кесон, намиращ се на 10 км. от демитализираната зона.

И все пак, пътят за Пхенян минава през Пекин и Вашингтон и в изключително деликатният баланс в отношенията между Северна Корея, Китай и САЩ. Китай е основен търговски партньор, както и доставчик на природни ресурси и хуманитарна помощ за Северна Корея. Практически самото съществуване на изолираният режимът в Пхенян зависи от китайската подкрепа, а от десетилетия насам Северна Корея бива използвана като буферна зона и инструмент за натиск срещу САЩ, Япония и Южна Корея. От друга страна разбира се стоят управленията във Вашингтон и Токио, които имат ясна позиция на „ястреби“ относно конфликтът. Японският премиер Шиндзо Абе поддържа и подкрепя позицията на Доналд Тръмп за максимално възпиране и оказване на натиск – пълно изтощение на противника, което да доведе до преговори от позицията на неговата слабост.

Не само това, американският президент неколкократно спомена дори, че съществуват реални опции за нанасяне на превантивни удари срещу Северна Корея. Дали е блъф или не, предвид на моменти непредсказуемото му поведение, това не може да бъде изяснено. Нещо друго обаче е повече от ясно, а именно фактът, че конфликтът на Корейския полуостров всъщност представлява само една част от геополитическия дуел, който се води в Източна Азия между САЩ и Китай. Многокомпонентен сблъсък на интереси, който включва въпросът за икономическите и търговски отношения между двете велики сили, казусът с Тайван, диалогът относно климатичните промени, както разбира се и сложният конфликт в Южнокитайско море. В целият този контекст и сложна мрежа от връзки и интереси, либералната и идеалистична политика на Мун Че трудно би могла да намери отражение в момент когато балансът на силите и „реалполитиката“ определят динамиката на международните отношения.

Ситуацията е деликатна и сложна. И макар и вероятността за реален военен сблъсък на Корейския полуостров да е малка, тя все пак съществува. В тази връзка от изключителна важност е Тръмп и Мун Че да изградят позитивна комуникация помежду си, която да доведе до възможност за съвместна работа. Натискът срещу Северна Корея при всички положения трябва да бъде поддържан. Но той трябва да остане в разумни политически и икономически граници, които не бива да бъдат пресичани от някоя необмислена военна интервенция. Комунистическият севернокорейски режим през годините е доказал, че не зачита стойността на човешкия живот. И макар и с остаряла конвенционална армия и поддържан „на системи“ от Китай, той все пак притежава солиден човешки ресурс, ядрено, биологично и химическо оръжие, както и непоколебима решимост. Превантивен военен удар срещу Северна Корея би бил успешен при всички положения, но на твърде голяма цена, която при всички положения ще платят хиляди граждани на Сеул.