През 1792г., Русия печели втория пореден конфликт с Османската империя, воден при управлението на Екатерина II Велика. Съгласно подписания мир, Кримското ханство, най-дългосрочният и верен османски съюзник, престава да съществува, а османците се отказват от всичките си позиции в Украйна, както и признават руската експанзия в Черкезия и Кавказ.
Победата има далеч по-сериозен отзвук – руското напредване в района на Черно море и отслабването на Османската империя, изострят вниманието на Франция, Англия и Австрия, чийто стратегически и икономически интереси са повече или по-малко засегнати от промененото статукво. По същото време, Русия отхапва голямо парче от Полша, което провокира и намесата на Прусия, чийто източни позиции са сериозно застрашени от руската експанзия. В тази сложна обстановка, в която Полша бива на три пъти поделяна между своите съседи, а Франция е хвърлена в поредица от войни в следствие на Революцията от 1789 г., Русия вижда възможност да очертае и начене своя проект за преобразуване на Източна Европа в заден двор на Санкт Петербург.
Първата стъпка е изготвянето на т.нар. Византийски проект – Османската империя да бъде изтласкана в Мала Азия, а от балканските й територии да се създаде православна, Нововизантийска империя, начело с един от внуците на Екатерина. За компенсация на Австрия се предвиждат западните османски владения в Босна. Така, накратко, се поражда т.нар. Източен въпрос – водещ външнополитически процес в Европа, чието развитие де факто обуславя основния исторически поток в развитието на Стария свят.
Накратко, последователността на конфликтите, породени от преплитането на интересите на Великите сили в Близкия Изток и Балканите е следната:
- 1792 г. – договор от Яш, който дава Йедисан на Русия, заедно с Крим и земите между Дон и Кубан.
- 1798 г. – Египетската кампания на Франция, която се стреми да контролира Суец и пътя за Индия.
- 1804-1813 г. – Първо сръбско въстание – предизвиква намесата на Русия.
- 1806-12 г. – Руско турската война, в следствие на която, днешна Молдова става част от Русия, заедно с Бесарабия, а Османската империя се отказва от Върховенството си в Грузия.
- 1815-1817 г. – Второ сръбско въстание – автономия за Сърбия с посредничеството на Русия. 1821-1829 г.- Гръцка война за независимост – ангажира вниманието на Франция, Великобритания и Русия, които се намесват на страната на гърците.
- Руско-турската война от 1828-29 г. – Русия получава разрешението на Великобритания и Франция да действа като представител на Великите сили и да наложи на Портата признаване на гръцката независимост. С Одринският мир, Османската империя признава присъединяването на Грузия, Азербайджан и Армения към Русия.
- 1831-40г. – Османо-египетските войни в които се решава съдбата на Сирия, останала османска с помощта на Русия и Великобритания и в следствие на които, Великобритания признава династията на Мохамед Али в Египет за легитимна
- Кримската война (1853-56 г.), която избухва заради противопоставянето на Франция и Русия за правото на покровителстване на християните в Османската империя и заради опасенията на Лондон и Париж спрямо нарасналото влияние на Петербург в Османската империя след 1833 г. Великите сили и османците разгромяват Русия, в следствие на което тя губи право на боен флот в Черно море и изпада в дипломатическа изолация.
- 1859 г. – обединение на Влашко и Молдова – предизвиква кратка дипломатическа криза, разрешена колективно от Великите сили.
- 1875 г. – Босненското въстание – ангажира отново Русия и Австро-Унгария в преразпределяне зоните на влияние на Балканите.
- Априлското въстание (1876 г.) – надигане на българите в Османската империя, целящо да се възползва от събитията в Босна и подготовката на Сърбия за война с Османската империя.
- Сръбско-Черногорско-Османската война 1876-77 г.- завършила с разгром на Сърбия през февруари 1877 г. и предизвикала руска намеса на Балканите, санкционирана от Австро-Унгария.
- Руско-турска война 1877-78 г. – възстановява се българската държава под руско влияние, преразпределяне на османските територии в Кавказ и на Балканите.
- Берлински конгрес (1878 г.) – модифицира договорът от Сан Стефано – Русия запазва директните си придобивки в Кавказ и Бесарабия за сметна на отстъпки от освободените български земи и прехвърляне на Северна Добруджа към Румъния.
- Съединение и Сръбско-Българска война – предизвиква дипломатическата намеса на Великобритания (в полза на България), Австро-Унгария (в полза на Сърбия) и Русия и завършва с признаване на Съединението за сметка на малка териториална компенсация за Османската империя.
- Критското въстание и Гръцко-османската война (1897 г.) – води до автономия на Крит по модела на Източна Румелия и коригира османо-гръцката граница в Тесалия.
- Илинденско -Преображенско въстание (1903 г.) – преразпределя позициите на България, Сърбия и Гърция в Македония и бележи нов етап в Австро-руските планове за преразпределяне влияние на Балканите.
- Независимостта на България и анексирането на Босна и Херцеговина от Австро-унгария (1908 г.) – де факто унищожава реда, наложен в Берлин (1878 г.) и отменя Берлинския договор.
- Итало-турската война 1911-12 г. – води до дестабилизиране на Османската империя и включването на Италия в Източния въпрос посредством окупацията на Либийските брегове и Додеканезите.
- Балкански войни (1912-13 г.) – пряко противопоставяне на Централните Сили и Антантата в Източния въпрос посредством употребата на местните политически играчи. Завтършва с дипломатическа победа за Централните сили, които разбиват покровителствания от Русия Балкански съюз, успешно ухажват Румъния и засилват влиянието си в Османската империя.
- Първа Световна война (1914г.-1918г.) – изменя из основи политическия ред в Близкия Изток и в по-малка или голяма степен фиксира съвременните държавни граници посредством мандатите на Великобритания и Франция. Османската империя е ликвидирана, а крахът на имперска Русия и Австро-Унгария създава поредица от нови държави в Източна Европа и Кавказ.
Според повечето историци, с договорната система от Париж се слага край на Източния въпрос и се отгръща нова страница в историята на Близкия Изток и Балканите. Внимателното проследяване на събитията след 1918 г. показва, че подобна теза има малко общо с действителността.
Още през 1920 г. става ясно, че договорите, подписани в Париж няма да издържат проверката на времето. Кемал Ататюрк започва активни действия за премахване на Османската империя и създаване на нова държава, далеч надхвърляща границите, наложени й от Великобритания и Франция, които на свой ред са модификации на договора Сайкс-Пико от 1916 г. По тази линия се ангажира и конфронтацията между Гърция и Турция, свързана с желанието на Атина да установи пълен контрол над Източна Тракия и да разшири своите владения в Мала Азия отвъд Смирна (Измир) и прилежащата й област.
Същевременно, Източният въпрос се разширява в още две направление – Югоизточна Европа и Източна Европа. В първото направление, Унгария, преследваща ревизия на следвоенните граници, с стреми да присъедини своите малцинства на територията на Чехословакия, Румъния и Югославия. Това провокира трите страни да изградят съвместен договор, наречен от историците Малката Антанта, чиято цел е да запази статуквото след разпадането на Австро-Унгария. Франция ловко използва този договор, за да превърне тройния съюз в буфер, както пред унгарския и българския ревизионизъм, така и като оръжие срещу евентуално възраждане на германската мощ.
Във втората посока се разгръща войната за руското наследство, която се води от широк набор от фракции, защитаващи различни интереси – Украйна, Полша, Съветска Русия, Русия на Белите Генерали, както и силите за интервенция, изпратени от Антантата срещу болшевишката революция. В крайна сметка, този „фронт“ е привидно закрит през 1922 г. с установяването на съветската власт над Русия и Украйна, запазването на полската независимост (подпомагана от Франция като пореден буфер срещу Германия) и създаването на балтийските държави Литва, Латвия и Естония.
Затихването в Европа е моментално последвано от нова криза в Мала Азия и Кавказ, както и от напрежението, ескалирало след решението на Великобритания да позволи на евреите масово да се заселват на територията на нейния мандат в Палестина. Не на последно място, остава и явното неудовлетворение на панарабската идея, въртяща се около кралския род на Трансйордания, мечтаещ да обедини Хиджаз, Йордания, Палестина, Сирия и Ирак в една държава. В тази ситуация, Хашемитите срещат твърд отпор както от страна на самите британци, които предусещат намеренията на арабите, така и от гледна точка на надигащата се държава на Ал Сауд в Неджд, която се стреми да подчини Светите градове Мека и Медина и да изкове свое собствено, водещо място в новия раздробен арабски свят. Към тази сериозна опозиция трябва да прибавим и Франция, чиято политика в Сирия се ръководи от сериозните подозрения, които Париж храни към своя съюзник. Французите не са очаровани от прекомерното разрастване на британското влияние в Ориента и гледат на йорданските амбиции като на продължение на британската политика (Трансйордания е подчинена на Великобритания дори и след придобиването на статут на кралство през 1925 г.)
Обратно в Турция, победите на Кемал и Исмет паша над гърците привличат вниманието на Великобритания и Франция (т.нар. криза Чънак), давайки шанс на СССР да анексира Армения, Грузия и Азербайджан, възстановявайки старите руски граници в Кавказ от 1914г.
Победата на Турция и подписването на Севърския мир е първият сериозен удар върху постигнатите в Париж споразумения – Франция се отказва от областта Александрета в полза на Турция, а Италия, която още в хода на Гръцко-турската война подкрепя Кемал формално се отрича от предвидените за нея зони в района на Анталия и Бодрум. Великобритания, разтърсена от политическа криза, войната за освобождение на Ирландия и повсеместните работнически стачки няма никакво намерение да подкрепи Гърция. Атина се опитва да погълне твърде голяма лъжица за своята уста и в крайна сметка губи както Източна Тракия, така и владенията си в Мала Азия. Неуспехът на гърците ги кара да се сближат с Малката Антанта, за да гарантират запазване на границите на Балканите, особено по отношение на България, но също и с оглед на разширяващото се италианско влияние в Албания.
Последният етап от този нов епизод на Източния въпрос се разиграва през 1925 г. паралелно на Балканите, където Гърция атакува България в хода на т.нар. Петрички инцидент и в Хиджаз, където Ибн Сауд повежда война срещу местните Хашимити. Гърците се опитват да потърсят нова възможност за задоволяване както на своето накърнено от войната с Турцие его, така и на териториално разширение, което да замаже очите на обществото за сериозния бежански въпрос, който измъчва страната. Отпорът на българите и намесата на ОН (единствената ефективна в историята на организацията) водят до запазване на статуквото. В Арабските земи, Ал Сауд успява да се възползва от отсъствието на западните сили, заети със своите дипломатически машинации след конференциите в Локарно и Рапало, за да атакува, надвие и анексира кралство Хиджаз, инкорпорирайки го в състава на т.нар. Кралство Неджд и Хиджаз – де факто през 1925 г., а де юре – през 1926 г.
Краткият обзор на годините между 1920 и 1926 г. само доказва, че Източният въпрос не просто не е приключил, а изживява свой нов възход, особено с оглед на политическото раздробяване на Близкия изток и Балканите след 1919г.
Нещо повече, събитията, ангажиращи вниманието на Великите сили в контекста на преразпределяне зоните на влияние, разширяват ареала на Източния въпрос, включвайки отново Полша и Украйна (за първи път след 1792г.), Кавказ и Западните Балкани, и разширявайки спектъра на противопоставяне в „Светите Земи“, където надпреварата между Франция и Великобритания и противоборството между местните фракции, сериозно променя интензитета на политическото напрежение.
Събитията след 1926 г. подсказват, че дори обединението на Саудитска Арабия и фиксирането на турските граници не биха могли да се разглеждат като ефективен завършек на Източния въпрос, а по-скоро бележат края на поредния етап от този процес. През 1928 г., Италия отново изменя статуквото на Балканите, превръщайки Албания в свой сателит. В Иран, смяната на династията Каджар с династията Пахлави донася ново напрежение, най-вече в контекста на британските интереси и възраждащата се външнополитическа инициатива на СССР в Близкия Изток.
Политическите и военни действия в Европа през тридесетте години на XX век сякаш водят до временно затихване на Източния въпрос (сходно с периода на 1860-те, когато Великите сили са заети другаде – Франция в Италия и Мексико, Британия и Русия в Централна Азия, Австрия – с войните за обединение на Германия), но избухването на Втората Световна война отново разпалва процеса с пълна сила. Опитът за лавиране на Ирак и Иран между Съюзниците и Оста води до смяна на управлението и в двете страни и до окупирането на Иран от СССР и Великобритания.
Присъствието на Виши в Сирия провокира намесата на британските сили в Палестина и на пристигането на Свободната Франция през 1942 г. На Балканите, неизлекуваните рани се отварят отново – България търси териториална справедливост чрез Германия – първо за връщане на Южна Добруджа, а в последствие и чрез управлението на окупационните зони в Македония и беломорска Тракия. Хърватите отхвърлят Югославия и създават своя собствена държава, а Унгария удовлетворява своите претенции към Румъния и Югославия. Победата на Съюзниците в Европа и налагането на следвоенния ред приспива Източния Въпрос на Балканите.
От друга страна, решенията, взети в Париж през 1947г., отварят широко вратите за разгаряне на надпреварата за Ориента с нова сила. Първите признаци са на лице още през 1946г., когато СССР използва кюрдите за да създаде краткотрайна комунистическа република в Северен Иран. В последствие, създаването на Израел отгръща цяла нова глава в Източния въпрос, белязана с раждането на съвременния ислямски фундаментализъм и джихадизъм, както и от въвличането на нов играч – САЩ.
Оценяването на политическите процеси в Близкия изток единствено през призмата на Студената война, без да се вземат под внимание събитията преди 1945 г., би било проява на късогледство.
СССР и САЩ не ликвидират Източния въпрос, а просто стартират неговия следващ етап. И ако това е по-трудно видимо от перспективата на 70-те и 80-те години на ХХ век, то събитията, разиграли се след 1990 г., само потвърждават тезата, че политическите и военни конфронтации на Балканите и в Леванта не са някакви новопоявили се точки на напрежение, а са просто пробудилите се (или незатихващи) стари вражди.
Войните в Югославия (в това число и Косовската криза и албано-македонската криза), двете войни в Чечня, Руско-грузинската война за Абхазия, анексирането на Крим и руската интервенция в Донецк и Луганск не са появили се на tabula rasa исторически процеси, а са естествено продължение на базовите конфликтни линии, простиращи се няколко века назад.
Същото се отнася и до конфликтите от Арабската пролет в Либия и Египет, както и за войните в Ирак и Сирия, които са колкото следствие от Ирако-иранската и двете Американо-иракски войни, толкова и от по-дълготрайните военно-политически течения, които насочват хода на историята на Близкия изток.
Днес в Сирия ние виждаме същото онова противопоставяне и борба за влияние, което присъства в региона през 1914-18 г. или е видимо на Балканите между 1875-78 г. и отново през 1911-1913 г.
Изкуственото изваждане на определени събития и процеси от техния естествен, исторически контекст, обикновено изиграва лоша шега на експертите и анализаторите, било то политолози, историци или военни специалисти.
Конфликтите, разиграващи се в т.нар. Near and Middle East трябва и могат да бъдат възприети, разбрани и оценени единствено и само в своята историческа цялост, която подсказва, че по дефиниция, тези конфронтации са предсказуеми. Предсказуеми са местата, където може да се появи конфликт. Предсказуеми са основните политически и стратегически цели на участниците. Макар и в по-малка степен, предсказуем е и крайният резултат от съответните конфликти. Почти като аксиома може да се изведе принципа, че Източният въпрос се състои от етапи, всеки един от които е породен от предходните и на свой ред, задължително, ще породи следващ етап.
Още по темата:
Кратка история на конфликтите в Близкия Изток
De Re Militari 
Трябва да влезете, за да коментирате.