Военните учения – продължение на дипломацията с други средства

Според клишираната максима на Клаузевиц, войната е продължение на политиката, но с други средства.

Съвременната геополитическа среда привежда и ясно доказателство на тази теза, макар и в един по-конкретен вариант. Става дума за масовата употреба на военните учения като естествен елемент от дипломацията (или външната политика) на големите световни сили. Тук нарочно не използваме класическия за българската публицистика и наука термин „велики Сили“, тъй като в многополюсния (във военно-политически план) свят, в който живеем, подобен термин изглежда повърхностен и дори банален. Степента, според която определени сили могат да влияят на дадени региони или на целия свят сериозно се е изменила от времето на „Концерта на Великите сили“.

Днес, политическата тежест на една държава зависи не само от капацитета на въоръжените й сили, но и на способността да прилага своите икономически активи като средство за постигане на дългосрочните си цели. В този смисъл, държави, които не са част от наследника на Великите Сили – Съветът за Сигурност на ООН – също трябва да се разглеждат като важни елементи от геополитиката, способни да действат на равни нога със старото поколение военно-политически динозаври.

Както конфликтите в Сирия, Афганистан и Ирак показват, воденето на война през XXI век е скъпо, несигурно и трудно за прогнозиране начинание, което трябва да се захваща само с крайна предпазливост и чудовищно търпение.

За разлика от по-ранните епохи от човешката история, през които директното обявяване на война е било средството за оказване на пряк политически натиск и решаване на създали се военно-политически проблеми в определен регион, днес държавите са принудени да действат далеч по-премерено.

Дълготрайните икономически и политически проекти, съчетани с необходимостта от поддържане на определен имидж пред глобалното общество, налагат на правителствата на водещите страни в света, да оперират предпазливо и да търсят  алтернативни способи за демонстриране на своята военна мощ, както и за поставяне на определени граници пред разгръщането на чуждата политика в определени части на света.

Ако се върнем назад през последните две десетилетия ще открием десетки примери, в които провеждането на военни учения се използва като способ за потвърждаване и засилване на политически връзки.

Съединените щати, посредством своята разнообразна мрежа от спогодби, съюзи и партньорства в цял свят е устойчив пример за тази тенденция. Но събитията от последните три-четири години, наелектризирането на обстановката в Черноморието, конфликтите в Близкия Изток и изкристализирането на новата политика на Китай към света доведе до сериозна еволюция на военните учения от прости форми на съюзна кооперация.

Днес, освен САЩ, редица други страни също активизираха своите тренировъчни войни като дипломатически ресурс и превърнаха ученията в част от лексиката на международните отношения.

Конфликтът в Украйна, войната в Сирия и споровете за Южнокитайско море се превърнаха в ключови точки на противопоставяне в глобалната дипломатическа мрежа. Подобно на Втората война в Залива и конфликта в Афганистан, и тези „топли“ или „студени“ конфронтации предизвикаха сътресения в световната политика и икономика и принудиха водещите страни да преориентират своето отношение спрямо цели региони, а в определени случаи доведоха и до коренни обрати в следваната до момента политика.

Скрити под шапката на „учения за борба срещу световния тероризъм“, военните маневри съдържат в себе си доста по-дълбок политически контекст, който е ясен за схващане от отсрещната страна на игралната дъска. Освен начин да се дефинират определени граници между сверите на влияние и действие на определени държави, провеждането на военни учения се превърна и в удобен параван за предислоциране на големи военни сили и ресурси по различни точки на планетата.

Често тези маневри се провеждаха на ръба на международното право и с ясното съзнание, че тяхното случване е постижимо само поради отказа от открита конфронтация от страна на останалите засегнати страни.

Така, например, китайският флот постоянно нарушава териториалните граници в акваторията на Южнокитайско море под претекст, че провежда военни учения там. Същевременно, САЩ в лицето на администрацията „Обама“, продължи своя твърд Далекоизточен курс и сериозно засили собственото си военноморско присъствие в региона през втората половина на 2015 и началото на 2016 година. Това скупчване на акули привлече намесата и на други „морски хищници“ в региона – Русия, Великобритания, Франция и Япония – и доведе до почти панически форми на въоръжена надпревара сред по-дребните риби в Западно-тихоокеанската акватория – Виетнам, Малайзия, Филипините и Индонезия.

Подобни процеси се наблюдават и в Европа.

НАТО чувствително засили броя на ученията си в Източна Европа – Полша, Естония, България и самото Черно море станаха домакини на поредица от военни маневри, свързани със засилване ефективността на обединените сухопътни сили, отбраната на общото пространство от ракетни удари, както и ефективността на съюзническите ВВС.

В отговор, Русия неколкократно мобилизираше по няколко от своите западни военни окръзи в поредица от учения от „Северния ледовит океан до Каспийско море“, целящи да изпратят поредица от ясни сигнали както до ЕС, така и до НАТО. Паралелно с външнополитическите измерения, всички тези учения целят и стабилно засилване на вътрешнополитическия рейтинг в съответните страни. Полша и България са държави, преминаващи през трудни вътрешнополитически периоди и употребата на ученията като средство за затвърждаване на външнополитическата подкрепа не бива да се подценяват от никого. По подобен начин се разгръща и дебата за охраната на въздушното пространство на външните граници на НАТО, в която голяма част от българската аудитория вижда поводи за сериозно тюхкане, без да се гледа малко по-голямата картина, свързана с общата политика на Алианса, както и с опитите на САЩ да задържи София твърдо в своята орбита с оглед на засилващите се про-руски тенденции както в обществото, така и сред определени политически кръгове.

Най-пресен пример за употребата на военните учения като дипломатически средства, са двете паралелни съвместни маневри, които протичат през последните дни – учението Юд Ажяс (между Индия и САЩ, по границата на Индия с Китай) и военноморските упражнения на Руско-китайския флот в Южнокитайско море.

Кремъл се стреми всячески да покаже своята твърда подкрепа за Пекин, стремейки се да потърси затвърждаване и разширяване на китайската подкрепа за руската политика в Сирия. Междувременно, САЩ реши да покаже на Русия, че шахматните ходове на Москва в Саудитска Арабия могат да бъдат отразени чрез агресивни дипломатически совалки спрямо Ню Делхи.

Подписването на безпрецедентния (за Индия) Меморандум за размяната на логистичен обмен (LEMOA), позволява на индийски и американски мирновременни военни експедиции да презареждат припаси от базите на другата страна.

Това сериозно увеличава обхвата на действие на двата флота в акваторията на Индийския и Тихия океан и е важна крачка към контриране на китайската икономическа и военно-политическа експанзия в Африка и Индокитай.

Споразумението е и естествено напомняне към Пакистан (който не успя да договори сделката за закупуване на изтребители от САЩ), че Вашингтон разполага с множество опции и че нито една регионална сила не може да се смята за уникална по отношение политиката на Белия дом.

Това поставя Исламабад в своеобразна външнополитическа изолация, от която Пакистан непременно ще търси изход, най-вече по линия на активно сътрудничество с Китай.

С оглед надигащото се напрежение в Кашмир, няма да е изненадващо ако Пекин и Исламабад организират съвместно военно учение по границите с Индия.