Още от най-ранните етапи на човешката история, наемането на бойци за служба в даден конфликт, е ключов и неделим елемент от развитието на военното дело. Наемниците винаги са присъствали като важна част от въоръжените сили на големите и по-малки страни във всяка една епоха. Като започнем от ахейските хоплити, сражаващи се за фараоните на Египет и достигнем до компанията Блекуотър в Ирак, не минава и век без постоянно еволюиращата структура на платените военни услуги да дефинира, в по-малка или по-голяма степен, лицето на конфликтите по света. Феноменът с употреба на наемнически сили съвсем не е ограничен в рамките на Европа. Още от най-дълбока древност, наемнически контингенти се ползват в Далечния Изток, Индия и Западна Азия, както и в Африка, а вероятно и в Южна Америка. Единственото изискване за съществуването на наемнически сили е присъствието на държавност, която да е осъзнала нуждата от ангажиране на определен тип бойци, които не са пряко ангажирани от самата централна администрация, а са обвързани чрез определен договор, фиксиращ ясните взаимоотношения между двете страни. Наемането на войници става по различни методики, като степента на ангажираност на определената държава (или подобна на нея структура – виж по-долу в текста – бел.авт.) варира според множество политически, икономически и стратегически условности. Друго важно уточнение, което е редно да направим е, че наемничеството в контекста на войната не бива да се разглежда просто като осигуряването на определен брой войници срещу заплащане.
Наемническия бизнес е далеч по-обхватен и ангажира почти всички аспекти на войната. Така, например, осигуряването на оръжие, муниции, храни, пари назаем, изграждането на укрепени позиции, превоза на войници и екипировка, доставянето на горива и посредничеството между страните по договора са все елементи от цялостната картина. В този смисъл, да се разглежда наемничеството като тясно специализиран, ограничен в спектъра на услугите, феномен е погрешно, повърхностно и вредно за всяко прецизно изследване, посветено на темата. Последния общ въпрос, който трябва да получи отговор в това въведение, касае разликата между професионалния войник и наемника. В днешно време, такава почти не съществува. Може би единственото реална отлика е, че професионалните войници служат на една единствена държава, докато наемниците могат да се сражават за коя и да е страна (или организация) по света, която може да си позволи техните услуги. Докато, обаче, действа определения договор между наемниците от една страна и държавата, на която служат – от друга, между тях и редовната, професионална армия, де факто, не съществуват принципни разлики, освен, но не задължително, по отношение на етническия състав.
De Re Militari 