Конфликтите в Мианмар

Кратка история

Мианмар, позната още и като Бирма, е четвъртата най-бедна държава в Азия. Това в никакъв случай не е изненада тъй като за последните седем десетилетия страната бива управлявана от няколко изключително репресивни военни хунти и е сцена на серия от непрекъснати етно-религиозни конфликти, които унищожават инфраструктурата и забавят социално-икономическото развитие на някогашната Паганска империя.[1]

В периода 1824 – 1886 г. Британската империя успява да подчини всички малки кралства в региона и да ги инкорпорира към своята колониална система. В този период се зараждат и първите националистически и идеологически обосновани движения, които стават особено активни по време на Втората световна война. Организации като Комунистическата партия на Бирма (КПБ) и Каренската национално-освободителна армия (КНОА) водят активна въоръжена съпротива както срещу британското колониално управление, така и срещу окупационните сили на Япония и установеното от тях марионетно правителство в Рангун.

През 1948 г. Бирма обявява независимост и започва своето съществуване като парламентарна демокрация. От самото начало обаче, става ясно, че многобройните и различни етнически групи няма да могат да съжителстват спокойно в новосъздадената държава. Само няколко месеца след независимостта, на територията на Бирма вече оперират няколко въоръжени паравоенни бунтовнически формирования. Най-изявените сред тях са разбира се вече натрупалите боен опит КПБ и КНОА.

В следващите 14 г. Бирма се управлява от три последователни парламентарно избрани правителства, които не успяват да се справят с бунтовническата криза. През 1962 г. е извършен държавен преврат воден от бившия началник-щаб на Татмадау (Мианмараските въоръжени сили)  ген. Не Уин, който разпуска парламента и установява управление на Революционен съвет, съставен от военни. Уин в характерен стил за всяка военна хунта се разправя брутално с всякаква легална политическа опозиция, като множество лидери на различни етнически малцинства биват арестувани или екзекутирани без съд и присъда. В началото на 1970-те са прекъснати всякакви опити за преговори с бунтовниците, което води до нови вълни на насилие и масово национализиране на частна собственост. В последствие е приета нова конституция, според която новосъздадената Социалистическа партия на Уин практически остава единствената легална партия в Бирма.

През цялото 26-годишно управление на военната диктатура държавата води изключително изолационистка политика с подчертано социалистически характер, която превръща Мианмар в една от най-бедните държави в света. В резултат от политиките на Не Уин , икономическата ситуация в страната рязко се влошава в края на 1980-те. Чудовищна корупция по всички нива, както и непрекъснат дефицит на хранителни стоки извежда хиляди хора на масови протести през лятото на 1988 г. Мащабът на демонстрациите сварва правителството неподготвено и в крайна сметка Уин подава оставка като президент и лидер на своята партия. Това обаче не е достатъчно за харизматични опозиционни лидери като бъдещата носителка на Нобелова награда за мир Аун Сан Су Чи, които  настояват за демократични промени, въвеждане на мултипартийна система и провеждане на свободни избори. В разгара на протестите през септември 1988 г. военните отново поемат нещата в свои ръце. Извършен е преврат, който сваля от власт заместника на Не Уин и установява управление на нова военна хунта. В последвалите сблъсъци с протестиращите загиват най-малко 3000 цивилни граждани, а стотици хиляди са принудени да потърсят убежище в съседните държави.[2] Едва след намесата на международната общност, хунтата отслабва своя хват и се съгласява на провеждане на избори, спечелени с убедително мнозинство от партията на Су Чи, въпреки нейното задържане под домашен арест (което продължава до 2010 г.). Правителството разбира се отхвърля резултатите, а опозиционните лидери, които не отиват в затвора, са принудени да живеят в изгнание.

Събитията от 1988 г. оказват влияние и на етно-сепаратистките конфликти на територията на страната. Някои групировки успяват да се споразумеят с новото правителство и да се разоръжат, други продължават своята борба, докато неудовлетворените искания за политическа промяна извеждат на преден план съвсем нови въоръжени организации.

През 1990 – те Татмадау провежда няколко офанзиви в провинцията и успява да унищожи много от техните бази. В 2006 г. е проведена мащабна серия от операции в щата Карен, чиито резултати водят до хиляди цивилни жертви и няколко стотин хиляди бежанци.[3] Пет години по-късно се извършва офанзива срещу Качинската армия на независимостта действаща в североизточния щат Качин. Продължителните боеве водят до нова вълна от бежанци, а правозащитни организации като Human Rights Watch обвиняват Татмадау в извършването на поредица от военни престъпления, включително налагане на принудителен труд, изнасилвания, изтезания, масови убийства и използване на малолетни войници.[4]

Друг обект на „интерес“ от страна на Татмадау е етническото малцинство на рохинджа, което населява западното крайбрежие на Мианмар. През 2012 г. в сблъсъци между будисти аракани и мюсюлмани рохинджа загиват около 200 души. Официалните власти не само, че не се намесват за да прекратят конфликта, но в последствие дори заемат страна и участват активно в извършването на поредица от престъпления срещу човечеството в кампания за етническо прочистване на рохинджа [5].

 

Етническият фактор

Тук трябва да бъде отбелязано, че Мианмар е една от най-разнородните в етническо отношение държави в Азия. Според данните страната е с население от почти 57 000 000 души, като те са разделени между осем официално признати етнически групи: бирманци – 68 %, шан – 9 %, карени – 7 %, аракани – 4 %, китайци – 3 %, индийци – 2 %, както и по-малък брой червени карени и качини (джингпо).[6] Тези осем основни групи са съставени от общо 135 етнически подгрупи, които говорят на 118 езика от пет различни езикови семейства.[7] Всички цифри показват до каква степен е фрагментирано мианмарското общество в социално-културно отношение. Това е класически проблем за много голяма част от постколониалните общества и държави, чиито граници са начертани изкуствено без да бъдат взети предвид фактори като етнос, религия или езикови особености на местното население. Влиянието на политически идеологии като национализъм и комунизъм допълнително усложнява ситуацията, а отказът на определени етноси да получат достойно политическо представителство, както и началните признаци на етническа дискриминация, се оказват се оказват всички необходими съставки в рецептата за нестихваща гражданска война, продължаваща вече почти 70 г.

Основни конфликти и бунтовнически организации

Към настоящия момент в Мианмар има на лице поне седем оперативно активни бунтовнически групировки. Те са разнородни по цели, големина и състав. Най-старата от тях е Качинската освободителна армия (КОА), която действа от 1961 г, докато Духовното движение на Аракан е създадено през 2016 г. Действията на всички групировки могат да бъдат не по-малко жестоки и брутални от тези на Татмадау. През цялата история на конфликтите, и бунтовниците и армията често употребяват тактиката на „изгорената земя“ срещу цивилни, включително унищожение и депопулация на цели села. Масови убийства, изнасилвания, робски труд и използване на цивилни за разчистване на минни полета са обичайни практики за всички враждуващи фракции. За периода 1999 – 2014 г. почти 3500 души, основно цивилни, стават жертва на противопехотни мини в Мианмар, което означава, че държавата е на трето място в света след Афганистан и Колумбия по този показател.[8] Минните полета, които са разположени из цялата територия на Мианмар, са основен бич за обикновените хора. Практически всяко едно излизане в провинцията, извън населените места, представлява реална опасност за живота. Пълното разчистване на минните полета би отнело десетилетия и то едва след като военните действия навсякъде за приключили.

Качински конфликт

Качините са основна етническа група в Мианмар, която населява основно северната част на страната. Много техни представители служат в Татмадау до 1962 г, но след превратът на ген. Не Уин и наложените от него репресивни политики, почти всички качински войници дезертират в джунглата и създават Качинската армия на независимоста. В този случай освен етническо, конфликтът придобива и религиозно измерение, тъй като качините са предимно християни, докато водещата религия при етническите бирманци е будизъм. През 1994 г. КОА подписва примирие с правителството, което трае 17 г. до 2011 г. Първоначалната цел на организацията е постигане на пълна независимост, но в последствие приоритетите се ограничават до постигане на разширена автономия в рамките на Мианмар.

Конфликт в щата Рахин (Аракан)

Различни бунтовнически групи от малцинствата чин, аракан и рохинджа действат на територията на щата още от началото на 1950-те. В последните години най-активни и влиятелни се оказват Араканската армия, Араканската освободителна армия и ислямисткото Духовно движение на Аракан, което е съставено от рохинджа.

Освен срещу правителството, араканите и рохинджа често се сблъскват и помежду си на религиозна основа, какъвто е и вече споменатият случай от 2012 г. В тази връзка от огромна важност е и политическият статут на рохинджа, които чрез специален закон от 1982 г. са с отнети граждански права, а държавата като цяло ги счита за незаконни имигранти от Бангладеш (въпреки, че самото малцинство населява тази територия от  близо 600 г.). Практически рохинджа нямат абсолютно никакви политически права и не могат да разчитат на каквато и да е законова защита.

След октомври 2016 г. конфликтът между правителствената армия и няколкото партизански групировки, опериращи от името на рохинджа ескалират конфликта до нови измерения. Координираните нападения над полицейски участъци и военни поделения, както и  отвличанията и убийствата на представители на силите за сигурност или на граждани от други малцинствени групи, провокират безкомпромисен и брутален отговор от Татмадау. Според доклад на ООН от февруари 2017 г. мианмарската армия е отговорна за извършването на множество престъпления срещу човечеството, включително „масови изнасилвания, убийства, включително на новородени бебета и малки деца, побои и отвличания.“ [9] В доклада също така се споменават и множество случаи на целенасочено унищожение на храна и източници на храна.

В тази логика няколко десетки хиляди бежанци опитват да потърсят спасение в съседен Бангладеш, от където обаче им е отказано убежище. За последните две десетилетия Бангладеш е приел над 400 000 бежанци от малцинството рохинджа и отказва да приеме повече. Това поставя в критична ситуация няколко десетки хиляди преследвани граждани, които остават блокирани на границата между Мианмар и Бангладеш в импровизирани бежански лагери без базови условия за живот.

Каренски конфликт

Най-голямата каренска бунтовническа група е Каренската национално-освободителна армия, която е активна още от Втората световна война. Тя представлява едно от двете военни крила на политическата организация Каренски национален съюз и е съюзник с Каренската демократична будистка армия. Както и при качините, каренският национализъм първоначално цели пълна независимост и създаване на самостоятелна държава, но след 1976 г. политическите цели се ограничават до получаване на широка автономия в рамките на един федерален съюз, където карените да имат равноправно участие. До 1995 г. карените получават подкрепа за своите действия от страна на Тайланд, но в последствие тази помощ е оттеглена. Действие, което позволява на Татмадау да разкрие и унищожи шабът, както и почти всички оперативни бази на КНОА. През 2015 г. карените подписват примирие с мианмарското правителство.

Кокангски конфликт

Армията на Коканг се появява през 1989 г. под формата на отцепническо крило в процеса на разпадане на Комунистическата партия на Бирма. Почти веднага след създаването си, новата организация договаря примирие с правителството, включващо създаване на автономна административна зона в областта Коканг. Примирието продължава почти 20 г. до 2009 г. когато след серия от сблъсъци между бунтовниците и правителствените сили, армията на Коканг е изтласкана от региона, а правителството възстановява своя контрол над областта. През последната година и половина бунтовниците правят няколко неуспешни опита да се завърнат в Коканг.

Таангски конфликт

Таангската национално-освободителна армия (ТНОА) е основен представител на етническото малцинство таанг, което е предимно заселено в източния щат Шан по границата с Китай. ТНОА освен като сепаратистка организация е известна също така и с борбата си срещу производители и трафиканти на наркотици.

 

Демократични и икономически реформи

В следствие на тежък международен натиск, през 2003 г. военното правителство обявява план за демократизиране на политическата система на Мианмар в седем стъпки, включващи изготвяне на нова конституция, която да бъде одобрена чрез референдум, провеждане на свободни многопартийни избори и съставяне на парламент, имащ възможност да работи свободно. Никой обаче не дава срокове за изпълнение на плана, а действащото правителство реално прави всичко възможно за неговото забавяне.

В крайна сметка, през 2008 г. е приета новата конституция, а две години по-късно (в крайно противоречива обстановка) се провеждат парламентарни избори. Партията на Су Чи бойкотира парламентарния вот поради законово наложени ограничения за участие, което от своя страна дава възможност на проправителствения Съюз за солидарност и развитие да спечели убедителна победа. През 2011 г. в изненадващ ход, хунтата се саморазпуска и назначава „цивилно правителство“ , което избира Тейн Сейн за президент и глава на изпълнителната власт. Това по-скоро се оказва символичен жест и изразяване на готовност за реформи, от колкото реално предаване на властта от страна на военните, тъй като почти всички членове на новата администрация, включително президента и неговите двама заместници, се оказват бивши армейски офицери.

Все пак управлението на Сейн наистина бележи период на значителни политически и икономически реформи, които връщат Мианмар на международното поле. Издадена е амнистия за повечето политически затворници, отпусната е цензурата на публичното пространство, установена е Национална комисия по човешките права и не на последно място започнат е мащабен процес на преговори с бунтовническите организации.

В икономическо отношение правителството осезаемо намалява своето участие в сектори като енергетика, здравеопазване, финанси и телекомуникации. Също така е отхвърлена дългогодишната забрана на чуждестранни фирми да притежават собственост и са въведени данъчни облекчения за всички потенциални инвеститори. Мултинационални корпорации като Кока Кола за първи път навлизат на мианмарския пазар, откривайки нови работни места.

В резултат на всички тези промени, международната общност постепенно започва да възстановява своите отношения с Бирма. САЩ, Европейският Съюз, Япония и Австралия оттеглят част от икономическите санкции, а през 2012 г. Дейвид Камерън става първият политик от Запада, който прави официално посещение в Мианмар за последния четвърт век.

Мирният процес

През октомври 2015 г. след тежки двугодишни преговори, правителството на Тейн Сейн подписва постоянно примирие с осем бунтовнически организации. Това примирие включва един от най-старите и упорити врагове на правителството, а именно Каренската национално-освободителна армия и също така слага край (поне за момента) на военните действия в голяма част от страната.

Въпреки, че сделката е приета за безпрецедентен успех по пътя към мир, все пак тя включва едва половината от общо 15-те групировки, с които се водят преговори.[10] Примирието не е прието от влиятелни групировки като Качинската армия на независимостта, както и от Армията на щата уа (АНУ) – вероятно най-голямата и най-добре въоръжена военна единица в Мианмар след Татмадау, която е тясно свързана с производството и трафика на наркотици. АНУ действа и управлява абсолютно автономно в щата със същото име, който практически няма почти никаква административна или политическа връзка с централната власт от почти 20 г.

Бунтовниците от  уа имат свое собствено споразумение с правителството от 1997 г. и практически от тогава двете страни са в състояние на „студен мир“ помежду си.  Това обаче не е достатъчно. Приобщаването на АНУ, заедно с останалите важни бунтовнически формации към общото споразумение е важно с оглед запазването на крехката стабилност. Всяка една ескалация би могла да нанесе непоправими щети върху опитите за реформа и мирния процес.

Предизвикателства

През ноември 2015 г. се провеждат първите парламентарни избори в свободни условия, чиито резултати са приети от всички участващи страни. Партията на Су Чи печели убедителна победа, която й осигурява парламентарно мнозинство от 2/3 в двете камари на парламента – достатъчно за да бъде избран и нов президент.[11] Няколко месеца по-късно Тин Джо встъпва в длъжност като първият президент на Мианмар, който няма военно минало. Тъй като по закон Су Чи не може да се кандидатира за държавен глава, очакванията са, че Джо ще действа като нейно доверено лице.

Въпреки положителните сигнали идващи от Мианмар през последните години, все пак остават твърде много предизвикателства, които трябва да бъдат преодолени преди страната да бъде омиротворена, включително проблеми свързани с разпределението на властта между политиците и военните, етническите конфликти, както и необходимостта от продължаване на реформите. Новата администрация държи политическата и икономическа власт, но няма контрол върху армията, което означава, че няма контрол и върху мирния процес. Дори и да бъде направен опит военните да бъдат заобиколени, консервативните генерали винаги могат да се намесят радикално, ако усетят, че губят почва под краката си.

В тази връзка армията трябва да бъде изключена от политиката на Мианмар, както и от процесите за вземане на политически и икономически решения в рамките на парламента и президентската администрация. При всички положения военните трябва да бъдат подчинени на държавата, а не обратното. Това е необходимо условие за демократизирането на Мианмар, чието изпълнение обаче ще отнеме години.

[1] Паганската империя е единствената държава до появата на британците, която успява да обедини под една власт всички днешни територии на Мианмар. Смята се, че в периода 849 – 1297 г. династията на паганите поставя основите на бирманския език и култура.

[2] Burma: Justice for 1988 Massacres, 06.08.2013, https://www.hrw.org/news/2013/08/06/burma-justice-1988-massacres

[3] Myanmar’s National Ceasefire Agreement to End 68 Year Civil War Isn’t All That National, 16.10.2015., https://news.vice.com/article/myanmars-national-ceasefire-agreement-to-end-68-year-civil-war-isnt-all-that-national

[4] “Untold Miseries” Wartime Abuses and Forced Displacement in Burma’s Kachin State, 03.2012, https://www.hrw.org/sites/default/files/reports/burma0312ForUpload_1.pdf

[5] „All You Can Do is Pray“ Crimes Against Humanity and Ethnic Cleansing of Rohingya Muslims in Burma’s Arakan State, 22.04.2013, https://www.hrw.org/report/2013/04/22/all-you-can-do-pray/crimes-against-humanity-and-ethnic-cleansing-rohingya-muslims

[6] The World Factbook, https://www.cia.gov/library/publications/the-world-factbook/geos/bm.html

[7] Composition of the Different Ethnic Groups under the 8 Major National Ethnic Races in Myanmar, http://www.embassyofmyanmar.be/ABOUT/ethnicgroups.htm

Ethnologue: Languages of The World, https://www.ethnologue.com/country/MM/languages

[8] Spotlight on Myanmar, 27.04.2014, http://www.icbl.org/en-gb/news-and-events/news/2014/spotlight-on-myanmar.aspx

[9] UN report details ‘devastating cruelty’ against Rohingya population in Myanmar’s Rakhine province, 03.02.2017, http://www.un.org/apps/news/story.asp?NewsID=56103#.WaZlTLIjGUk

 

[10] Myanmar signs ceasefire with eight armed groups, 15.10.2016, http://www.reuters.com/article/us-myanmar-politics-idUSKCN0S82MR20151015

[11] Myanmar election: Suu Kyi’s NLD wins landslide victory, 13.11.2015, http://www.bbc.com/news/world-asia-34805806