Страх и вяра по време на Черната смърт

Триумфът на смъртта“ на Битер Брьогел Стари

от Йоана Данчева

Смърт. Черна Смърт. Отрезвяването на хората е чудовищно.  Осъзнаването, че никой не може да им помогне им подейства смайващо. Те просто са спрели да се борят. Труповете се трупат по улиците, а животните разнасят части от мъртви тела. Зловеща тишина тегне над града. Вратите и прозорците са затворени, а от комините не излиза пушек. В очите на всеки се чете луд страх и непреодолимото отвращение от болката. Чете се отчаяние. Всичко това „превръща целия град в едно безкрайно погребално шествие.“[1] Безпорядъкът от мъка, страх, жестокост, самота, терзание и мизерия принуждава хората да осъзнаят, че нито господар, нито Господ, както и да го наричат, ще им помогне. Отзвукът покрай чумата е различен в отделните части на света, държави, градове, общности и семейства. Страхът е обединяващият фактор навсякъде. Когато той е завладял всички сетива, най-естествената реакция е човек да се опита да си обясни изначалната причина за нещастието и да разбере как да се справи с него. Така светлината в неговия мрачен живот става вярата.

Имайки в какво да вярват, хората се чувстват по-сигурни. И макар че всеки вярва в нещо различно – едни вярват в Бога, други – в образите на вещици и демони, трети – в държавата и тези, които я управляват, четвърти – на семейството и близките си, всеки вярва. Целта на настоящият текст е да разгледа именно връзката между вяра и страх и тяхната взаимосвързана роля по време на Черната смърт. Нека върнем обаче лентата назад, за да разгледаме по-обзорно какво представлява една от най-кошмарните болести от миналото. Причината за появяването на чумата според най-известните теории е бактерията Yersinia pestis, която се предава върху хората от бълхи, пренасяни по плъховете. „Така първоначално зародила се в Централна Азия, болестта убила приблизително 25 милиона китайци, индийци и други азиатци по време на 15-те години преди да влезе в Константинопол (Истанбул) през 1347 г.  От там тя бързо се разпространила в Генуа, Неапол, Венеция, Марсилия и други средиземноморски пристанища. Фактор били и кораби, превозващи кръстоносци от Близкия изток…до 1350 г. цяла Европа била в плен на чумата.[2]

Болестта е най-разпространена под две форми. При едната се заразява кръвта на жертвата и се пренася чрез контакт. При поразените  се появяват черни отоци по слабините и под мишниците, които  възникват в резултат на възпалени лимфни възли. Наречена е бубонна чума. При втората се заразяват белите дробове и се предава чрез респираторна инфекция.[3]  Някои от другите симптоми са температура, световъртеж, повръщане и силна треска. Понякога жертвите плюят и кръв с неприятна миризма. „Обикновено симпотмите бяха равни тръпки, слаб пулс… и такава тежест в главата, че болният едва я крепеше и изглеждаше замаян и объркан, като пиян, с втренчен поглед, изразяващ ужас и отчаяние.“[4]

Сигурен брой жертви на заразата не може да бъде посочен. Някои историци твърдят, че половината от населението е било отнесено от чумата. Повечето обаче смятат тези изчисления за крайно пресилени и приемат оценката на Ив Ренуар, според която „съотношението на жертвите на чумата спрямо цялото население изглежда се колебае между 2/3 и 1/8 в зависимост от различните области.[5]“ До днес епидемията от периода 1348-1350 е най-пагубната в историята, въпреки че впоследствие заразата се завръща отново и отново и често „приема размерите на катастрофа в градски, регионален, дори национален план.[6]

Още през 1346 г. из Европа започват да се появяват все повече и повече слухове за непозната смъртоносна болест в Азия. Въпреки че описанията за нея са ужасяващи, на Стария континент не им е обърнато специално внимание до момента, в който вече е неизбежно да се изправят очи в очи с истината, а когато оценяват мащабността на заразата вече е късно да се вземат мерки. До край властите отричат за съществуването на подобно нещо, за да не всяват паника. Изглежда, че те  смятат страхът за много по-пагубен от самата чума.  Страхуват  се, че икономиката ще западне,  че хората ще останат без работа, че те самите (властите) ще загубят влиянието и парите си. Жан Делюмо в този смисъл пише, че „в Италия през 1348 г., когато епидемията се разпространява през пристанищата… Флоренция е единственият град във вътрешността, който се опитва да се предпази.[7]

Хората се надяват  се, че ще отмине незабелязано. Те самите също се плашат от идеята за подобно бедствие. Отлагат до последно признанието за неговото съществуване и проявата на този, вероятно несъзнателен егоизъм, е причината за смъртта на хиляди. По-лесно е  да избягат от проблема, вместо да го решат, тъй като решението коства много. Чрез бягството си обаче не осъзнават, че ще платят още повече и то с цената на живота си. Хората не се поучават от грешките си и ги повтарят многократно. По подобен начин протичат и събитията от 1630 г. в Ломбардия, както описва Алесандро Мандзони.

 „При пристигането на новините от толкова силно заразените села, които образуват около града полукръг, … всеки би помислил, че ще настъпи всеобщо раздвижване, някакво желание за добре или зле разбрани предпазни мерки, поне някакво безплодно безпокойство? И все пак … мемоарите от онова време са единодушни,…. че не е имало нищо подобно. Гладът, …чуждите войски и душевните мъки… са достатъчни, за да обяснят смъртността. Ако … някой подхвърли дума за опасността, бива посрещнат с гневно презрение. Същото лекомислие преобладава във всяко учреждение.[8]

От най-древни времена хората ги е страх от назоваването на определени думи, защото смятат, че произнасяйки ги, те предизвикват нещото, което назовават. „ С назоваването на злото ще го привлекат и ще разрушат последното укрепление, което го възпира“, пише Делюмо. [9] Може би това било един вид суеверие или апотропейна магия, предназначена да отблъсне злите влияния. Когато вече не могат да отричат съществуването на чумата, хората имат два възможни варианта – борба и бягство. При вторият вариант вече става въпрос за чисто физическо бягство, а не просто психическо, както е било до този момент. Европейците считат, че врагът е по-силен от тях и  предпочитат да не се изправят в открита битка срещу него, а по заобиколни пътища се опитват да му избягат, за да не бъдат победени. Следователно, виждайки някои благородници да дезертират, обикновените хора логично се замислят за своето бъдеще и бягат като своите господари. Както една хроника описва събитията в Марсилия от онова време: „Всички градски порти едва стигат, за да пропуснат тълпата на излизащите… Всичко живо дезертира, напуска, бяга.“ [10]

Ситуацията, в която се оказват, изглежда без изход. Страхът от неизвестното завладява земята. Недоверието на хората става по-страшно от самата епидемия. Отношенията между тях се объркват тотално – точно когато болният има най-много нужда от подкрепа, той бива изоставен. Законите на любовта са забравени. Заплахата е вече не смъртта, а това да изпиташ агонията на заболелите. Ситуацията изглежда толкова „безутешна, че живите завиждат на участта на вече умрелите.“ [11] Принудителната самота убива още повече жертвата и без да има за какво да се бори, тя се предава и издъхва в непоносими условия. Дори тогава огорчението не приключва. Вместо да бъде изпълнен обичайният ритуал за погребване, често тялото е или оставяно на улицата, или хвърляно в някоя каруца и закарвано в яма с още десетки трупове. „Като разстройва всекидневното обкръжение и прегражда пътищата към бъдещето, чумата разклаща двойно основите на психиката – индивидуална и колективна.[12]“. Тогава започват да изниккват въпросите за това откъде се е появило това бедствие. Надига се чувство за мъст, а теориите за появата започват да се раждат една след друга.

Когато нещо толкова мащабносе случва, виновник трябва да има и този виновник трябва да си плати. Страхът от „другия“ и „далечното“ винаги е бил ключов в човешката история. „За човечеството е винаги същото и нищо не се губи извън природата, макар че всичко е променено.“ [13] Както в античността, така и през средновековието презрението към чужденците винаги съществува. Именно те се явяват изкупителни жертви, върху които се излива агресията, породена от страха. В случая най-често обвиненията падат върху евреите, въпреки че потенциален виновник може да стане всеки, който не е добре интегриран в общността. Евреите са обвинявани в отравянето на кладенци и умишлено разпространение на болестта. Още повече, образът им се разглежда като анти-християнски, а това допълва към общия гняв и се стига до проливането на кръвта на невинни хора, считани за заплаха към християнския свят.  Трябва да се отбележи, че не за първи път евреите биват преследвани, обвинявани и убивани, но мащабите на действията срещу тях се увеличават значително с началото на чумата. Някои историци като Самюел Кон отхвърлят тезата, като отбелязват, че „ това че сляпата ярост на тълпите работници, занаятчии и селяни е отговорна за унищожаването на евреите от Черната смърт произтича от разсъжденията на съвременните историци, а не от средновековните източници.[14]“. Доказателство за неправотата на неговото твърдение обаче е булата на папа Климент IV от 26 юли 1348 г., както описва Жан дьо Вьонет:

„И папа Климент напада онези, които приписват на евреите отговорността за чумата. Неговата аргументация е следната: ако обвинението е основателно, защо тогава евреи стават жертва на заразата или пък епидемията избухва в селища, където не живеят евреи?“[15]

Ако наистина не е имало негативно отношение към евреите, то тогава защо папата призовава към прекратяване на избиването им? Здравомислещите хора в онези времена осъзнават, че най-вероятно чужденците не са виновниците за чумата, поради причините изредени от папа Климент, а също и защото тези хора са твърде малко, за да причинят такава мащабна епидемия. Една група от други „различни“, набеждавани за виновници е тази на хората, които се занимават с дейности, неразбираеми за останалите и набеждавани за вещици и магьосници. Тяхното гонение излиза извън всякакъв контрол и се увеличава значително в периода 1320-1486 г. В Европа са изброени 12 процеса срещу вещици, водени от инквизиционните трибунали между 1320 г. и 1420 г. и нарастват до 34 между 1421 г. и 1486 г. Има едва 24 пред мирски съдилища между 1320 и 1420 срещу 120 между 1420 и 1486 г.[16] Много решават, че не е възможно човекът да е толкова могъщ, че да причини толкова много болка в такива мащаби, трябва да има нещо по-висше, което да е виновникът за трагедията.

Тогавашните учени смятат, че причината за заболяването е замърсеният въздух. Едни твърдят, че той не е добър заради промяна в наредбата на космическите тела, падащите комети или разположението на облаците. Те дори гадаят по звездите в небето кога ще дойде нова вълна или кога ще отмине старата. Други мислят, че въздухът е замърсен от гнили изпарения, появили се  от десетките разлагащи се трупове, от земните недра или пък от сметища. Както за по-горните предположения се взимат мерки, така и за замърсяването на въздуха превантивно започват да носят маски, да палят огньове, да пръскат с парфюми и какво ли още не.

Тези и други мерки са най-вече психологическо оръжие срещу злото. Правейки нещо срещу врагът, хората чувстват, че отново контролът е в техни ръце. И макар че голяма част от разпоредбите не спомагат за спирането на разпространението на болестта, те дават надежда, че има шанс за живот. Внушават на хората, че има за какво да се борят. И те се борят. Борят се за живота си, борят се за живота на тези около себе си, борят се по всички възможни начини за оцеляване на човечеството.

В този смисъл основната им опора става Бог. „През вековете са многобройни свидетелствата за религиозното осмисляне на колективното нещастие като вина на всички, а не само на изкупителните жертви“[17] Черната смърт е разглеждана най-вече като Божие наказание за греховете на цялото човечество. Много народи установяват връзка между божествената ярост и земните катастрофи. В Европа голяма част от свещениците, а след тях и обикновените хора се позовават на историята на Ниневия от Стария завет, в която заплахата от бедствие е представена като наказание от разгневения Всевишен. Разпространено от църквата и отразено в европейското изкуство, това обяснение се оказва най-правдоподобното за хората от онова време. Всички те вярват, че личната и колективната вина трябва да бъдат изкупени и съответно се появява движението за самобичуване. Зародило се в Австрия, то представлява „група ревностни християни, водени от учител, които обикалят от град на град, самобичувайки се за греховете си и греховете на човечеството, падащи на земята в покайна ярост и водещи общности в преследването и избиването на евреи, цигани и други малцинствени групи.“ [18] Те стигат още по-далеч, като твърдят, че движението трябва да продължи 33 години, като след този период ще настъпят 1000 години щастие. Някои дори продават всичко, което притежават, тъй като вярват, че с настъпването на този върховен момент, богати и бедни ще станат равни.

Днес, вчера, преди 10 и преди 100 века целта на всеки е да бъде щастлив и всяко едно действие в живота му е продиктувано от желанието за щастие.  Така действали и в Средновековието. Там идва някой или нещо, което им отнема спокойствието, отнема им щастието, което са приемали за даденост. Осъзнавайки, че животът им тръгва надолу, те правят всичко възможно, за да задържат контрола в свои ръце. Смятат, че са заслужили вечната радост, след като са преживели целия този ужас. Затова хората решават, че самонаказвайки се, те вървят към вечно щастие. Подобни движения има и на изток при нехристияните, така че това може да бъде определено като общочовешко разбиране за колективното изкупуване на греховете. В мюсюлманския свят събитията се разглеждат по различен начин. За тях чумата не е Божие наказание, а милост и мъченичество за верния мюсюлманин. Твърдят, че чума няма, тъй като болестта идва директно от Бог и затова не трябва да се бяга от заразените места. В повечето случаи в Европа се препоръчва напускане от заразени територии, но има и европейци с много сходни виждания спрямо мюсюлманските. А. Паре например твърди, че чумата не е повод за страх и представя бягството като грях.[19]

Като най-важна превенция и лечение от болестта от католици и протестанти се приема покаянието и молитвата. Вярата в Бог е първото и последното нещо, за което могат да се хванат, затова хората я пазят като най-ценно съкровище. Както Д. Дефо отбелязва  „Наистина няма нищо по-странно от това да видиш с каква смелост хората отиват на богослужение, дори по времето, когато се страхуват да излязат навън по каквато и да е друга причина.“ [20] В един момент обаче, когато  цялото желание и опити за спасение не сработят, страхът  е заместен от отчаянието, което се чете в очите на все повече и повече хора ден след ден. Виждайки, че дори и църквата не може да се пребори с Черната смърт, въпреки че тя винаги има решение за всеки и всичко, доверието започва да се губи. Важно е да се отбележи, че се прави разлика между вярата в Бог и самата църква като институция. Увереността в способностите ѝ  започва да спада още  преди появяването на епидемията, но определено се влошава повече след това. Тя заема още по-голяма част от политическата власт и обръща фокуса си към трупането на богатство. Пример за това е появилата се през 11-и век практика за продаване на църковни индулгенции за освобождаване от църковни наказания срещу сума пари или други дела, които са в полза на духовенството.

Друг фактор, който е ключов за изгубването на доверието у тази институция е преместването на папството в Авиньон. Дотогава е прието, че то трябва да бъде в пределите на Италия, и  то в Рим. Със смяната на мястото една традиция е разрушена, а това по никакъв начин не се вписва в иначе консервативните възгледи на църквата. В повечето области  „…църковните люде всеотдайно служат на болните и с най-голяма точност ги причестяват с риск за живота си.[21]“. Поради това голям процент от свещениците и монасите също умират от болестта и оставят невъзможни за запълване позиции. Друга причина за намаляването на духовниците е факта, че някои от тях бягат, което е обяснимо, но за мнозина тогава морално непростимо. Хората се чувстват изоставени, а това, че тези най-близо до Бог на земята също са уплашени и обезверени само изостря ситуацията. В допълнение към всичко това дори църковната администрация е засегната. Като резултат чувството за сигурност, което хората очакват, не може да  бъде осигурено. Както Филип Циглер пише: „Внезапното изчезване на почти половината духовници, неизбежно натоварва механизма на църквата и намалява способността й да се справя ефективно с движенията на протест или бунт.[22]

Така миряните се виждат в безутешна ситуация – сблъскват се със смъртта на всяка крачка,  очевидно прехода от нашият свят към отвъдното е плашещ за хората, а тази, която са взели за опора не може да им помогне заради влошеното състояние, в което се намира. Намаляването на свещениците води още до желанието на останалите духовници да натрупат богатства. Поради голямото търсене, те изискват по-високо заплащане.[23] Отново действия, разбираеми от гледна точка на хаоса и смутните времена, но недопустими в морално отношение. В момент на безпрецедентна криза, тези които трябва да бъдат най-извисени, пример и опора за останалите всъщност демонстрират алчност и себелюбие. Разбира се, миряните виждат как свещениците печелят на техен гръб и това още повече ги отблъсква от вярата в църквата.

Като цяло католическата църква не успява да се адаптира към новосъздадената среда от Черната смърт. Всички горепосочени фактори допринасят за отслабването на нейното влияние и водят до бунтове и промени в цялостната ѝ структура по-напред в историята. В крайна сметка въпреки всички трудности, пред които е изправена европейската цивилизация, тя все пак не само успява да се съвземе, а поставя и началото на едно ново време, възражда се и прави светът още по-добър отпреди. Така както може да се каже, че трудностите изграждат индивидуалния характер на човека, в същия смисъл предизвикателството на Черната смърт изгражда характера на нашата цивилизация.


[1] Manzoni, A., Les Fiancés, II p.77: текст на Ripamonti, De peste quae fecit anno 1630, Milan, 1940, p. 81

[2] Kohn, G., C., Encyclopedia of Plague and Pestilence, 3rd Edition (Facts On File), с. 31

[3] По информация от Tuchman, B., W., A Distant Mirror The Calamitous 14th Century, с. 80

[4] Делюмо, Ж., Страхът в западния свят (Издателство „Рива“, 2002), с. 167

[5] Renouard, Y., Conséquence et intérêt démografique de la Peste Noire de 1348, в  Population, III, 1948,  с. 463

[6] Делюмо, Ж., Страхът в западния свят (Издателство „Рива“, 2002), с. 148

[7] Пак там, с. 159

[8]  Manzoni, A., Les Fiancés, II p.61

[9] Делюмо, Ж., Страхът…, с. 162

[10] Carière, M. Courdurie, F. Rebuffat, Marseille, ville morte. La peste de 1720, Marseille, 1968, с. 66

[11] Делюмо, Ж., Страхът…, с. 161

[12] Пак там, с. 171

[13] Tuchman, B., W., A Distant Mirror The Calamitous 14th Century

[14] Black-Death social toxins (взето от https://www.cairn.info/revue-annales-de-demographie-historique-2017-2-page-39.htm#no7 , взето на 21.04.2021)

[15] Делюмо, Ж., Страхът …, с. 196

[16] Пак там, с. 518

[17] Делюмо, Ж., Страхът …, с. 201

[18]Mark, J., J., Religious Responses to the Black Death (взето от https://www.worldhistory.org/article/1541/religious-responses-to-the-black-death/#citation_info,  взето на 21.04.2021)

[19] Делюмо, Ж., Страхът …, с. 202

[20] Пак там, 203

[21] Пак там 188

[22] Цитирано в Zentner, M., H., The Black Death and its Impact on the Church and Popular Religion    (взето от https://egrove.olemiss.edu/cgi/viewcontent.cgi?article=1682&context=hon_thesis,  взето на 21.04.2021)

[23] По информация от Zentner, M., H., The Black Death and its Impact…

Коментарите са изключени.

Powered by WordPress.com.

Нагоре ↑

%d блогъра харесват това: