Идлибският възел – тест за отношенията между Русия и Турция

от Венцислав Божев

В рамките само на една седмица турската армия загуби в провинция Идлиб 13 войника свои при сблъсъци със силите, верни на сирийският президент Башар Асад. Петима загиват  в следствие на обстрел срещу  база край Тафтаназ, а седмица по-рано други осем са убити отново след артилерийски обстрел срещу тяхна позиция в района на стратегически разположения град Саракиб. Военният отговор на Анкара не закъснява, като турската артилерия поразява над 100 цели на сирийската армия и свързаните с нея милиции. Освен това, през последните седмици Турция струпва в Идлиб огромно количество военна техника, танкове, бронирани машини, артилерия и ракетни системи с цел възпиране на правителствената офанзива, поставила в обкръжение шест турски военни поста.

И докато Русия играе ролята на посредник в опитите да бъде успокоена ситуацията, поне за сега не изглежда да има индикации за намаляване на напрежението. Анкара и Дамаск взаимно се обвиняват за ескалацията, като и двете страни показват готовност за продължение на военните действия след края на февруари когато изтича турският ултиматум за прекратяване на офанзивата.

ПРОВАЛЪТ НА СПОРАЗУМЕНИЕТО ОТ СОЧИ

През есента на 2018 г. президентите Ердоган и Путин съумяват да постигнат споразумение помежду си, което към конкретния момент задоволява нуждите им и дава надежди за гарантиране на поне временна стабилност в района на провинциите Идлиб, Алепо и Хама. Основните точки по него са както следва:

• създаване на 15-20 км. демилитаризирана зона, която да отдели правителствените сили от тези на бунтовниците и ислямистите;
• изтегляне от там на всички радикални терористични организации като Хаят Тахрир ал Шам (ХТШ), наред с всякакъв вид тежко въоръжение;
• съвместни руско-турски патрули, които да следят за изпълнението на условията;
• възстановяване на трафика по магистралите М4 (Алепо-Латакия) и М5 (Алепо-Хама).

В крайна сметка, практически нито една от договореностите не се изпълнява. Правителствените сили и бунтовниците непрекъснато нарушават примирието, ХТШ отказва да приеме условията по споразумението и да се изтегли от буферната зона, извършвайки постоянни провокации, а сирийски и руски самолети извършват стотици бомбардировки, включително и по цивилни цели. Турция от своя страна се проваля в опитите си да установи контрол и влияние над основните въоръжени фракции в района (най-вече ХТШ) чрез подкрепените от Анкара Сирийска национална армия (бивша Свободна сирийска армия) и Националния фронт за освобождение, който представлява съюз от групировки с различни идеологии, включително и джихадистки радикали като Ахрар ал Шам. Всичко това става повод за стартиране на широкомащабна правителствена офанзива в края на април 2019 г, която с прекъсване през септември и октомври, продължава и към момента с подкрепата на Русия и Иран.

Така както и се предвижда от екипа на De Re Militari две години по-рано, такава офанзива води до  изключително тежка хуманитарна криза. По данни на ООН само за периода 1 декември-10 февруари, почти 700 000 души са принудени да избягат от районите на военни действия и да потърсят убежище във вече препълнените бежански лагери по границата с Турция, където достъпът до топъл подслон, храна и чиста вода става все по-труден. Поне 53 здравни заведения са прекъснали работа от началото на годината в следствие на бомбардировки, несигурност и пълна депопулация на цели райони. По този начин около 2.9 млн. души в региона остават с изключително лимитирани възможности за получаване на базови медицински грижи, а възможностите за разпространение на болести и зарази прогресивно растат.

 

 

ТЕСТ ЗА ОТНОШЕНИЯТА МЕЖДУ АНКАРА И МОСКВА

Текущата ескалация на напрежението при всички положения представлява сериозно предизвикателство за добрите отношения, които Русия и Турция развиват през последните няколко години. Те не са нищо повече от продукт на политически реализъм, икономически и политически прагматизъм, както и споделено недоверие към Запада. Все фактори, които винаги имат важна роля в определянето на отношенията между тези две държави през последните 500 г, когато периоди на войни се редуват с периоди на сътрудничество. Именно и поради тази причина партньорството на Турция и Русия няма как да бъде квалифицирано като „стратегическо“, въпреки че то се определя именно така от високопоставени лица като руския външен министър Сергей Лавров. Много трудно се изграждат дългосрочни стратегически връзки, ако те са основани единствено на прагматизъм и баланс на силите при отсъствието на споделени ценности и идеали. По този начин достигането до конфликт в определен момент става неизбежно.

В контекста на Сирия този конфликт е въпрос на време да се случи, въпреки че едва ли би довел до трайно разваляне на отношенията. Двете страни имат различни цели и възгледи що се отнася до Сирия (и Либия), но разглеждано в по-широк контекст, поне в краткосрочен план, интересите, които ги обединяват са повече от тези, които ги разделят.

Разбира се, в така създалата се ситуация, отношенията на Турция и Русия спрямо Сирия, при всички положения ще трябва да бъдат преформулирани върху нова основа. А в тази логика президентът Ердоган не изглежда да стои в позицията на печелившата страна. Колкото повече територия завземат правителствените сили с подкрепата на Русия, толкова повече ще намалява и възможността на Турция да оказва влияние върху случващото се в Сирия. Военното присъствие на Анкара чрез армия и местни прокси милиции е гаранция за тежест при участието в бъдещите политически процеси на Сирия. Нещо повече – военното присъствие и фактическият териториален контрол са основните варианти за контрол върху кюрдското влияние и най-вече пресичане на възможностите кюрдската автономия да получи евентуални бъдещи политически отстъпки от Дамаск. За Ердоган, военната загуба в Идлиб означава политическа загуба в Сирия в дългосрочен план.

Това е и причината поради, която Турция изпраща там свои войници и най-вече огромно количество военна техника. Особено рискован ход, имайки предвид, че въздушното пространство е изцяло контролирано от сирийските и руските военновъздушни сили. Но това е риск, който Ердоган е готов да поеме. Чрез турската армия и подкрепените от нея различни групировки изпраща ясно послание, че цената на една военна победа би могла да бъде много висока. Не бива да се пропуска и възможността за отваряне на нов фронт в провинция Алепо край град Ал Баб. Подобна ескалация би означавала извеждане на целия конфликт на съвсем друго ниво с трудно предвидими и контролируеми последствия.

По-вероятният вариант е да се достигне до някаква форма на дипломатическо решение и предоговаряне на ситуацията в Идлиб. Подобно решение вероятно би включило създаване на буферна  демилитаризирана зона, която да бъде убежище за бежанците. Задържането им в Сирия е важно с оглед сигурността на Турция където има регистрирани над 3.5 млн. сирийски бежанци. Идлиб е по-специален заради опасността от проникване на радикални елементи с бежанския поток, а техният контрол би бил много по-лесен на територията на Сирия, от колкото в тази на Турция.

Остават отворени въпросите каква би била реакцията към такъв тип споразумение на джихадистки организации като ХТШ, Джаиш ал Ахрар или Хурас ад Дин (официалният клон на Ал Кайда в Сирия). Също така и по какъв начин те могат да бъдат държани далеч от подобна буферна зона, така че да не се стига до повод за нова опустошителна офанзива в пространство, все по-стесняващо се за бежанците.

Цялата ситуация в Идлиб в крайна сметка се явява едни сериозен тест за устойчивостта на отношенията между Турция и Русия. Особено и в контекста на посещението в ОАЕ на руския началник на външното разузнаване, където една от темите за разговор е именно Сирия. Сближаването на Русия по този въпрос с оста ОАЕ-Саудитска Арабия-Египет, които от години имат претенции за политическо влияние там, би поставило в трудна ситуация Ердоган, измествайки го като решаващ фактор. В тази връзка на преден план излиза въпроса до къде е готов да стигне той за да запази вече постигнатото в Сирия.