Четири извода от „Сделката на века“

от Венцислав Божев

След повече от две години работа на водения от Джаред Къшнър екип, най-накрая стана ясен окончателният вариант на американската инициатива за разрешаване на Близкоизточния мирен процес, станала вече известна като „Сделката на века“.  Без съмнение противоречива идея, която бе категорично отхвърлена както от правителството на Махмуд Аббас в Рамала, така и от водещите политически фактори в Ивицата Газа.

Самият план е разделен на две части: икономическа, представена от Джаред Къшнър още през юни месец 2019 г. И политическа, която трябва да даде идея за разрешаване на основните проблеми като статусът на Йерусалим, границите, сигурността, израелските селища на Западния бряг, както разбира се и компенсацията за палестинските бежанци от войните през 1948 г. и 1967 г.  Тук трябва ясно да бъде подчертано, че планът не е окончателен, а в същността си представлява една рамка, която трябва да даде основа за двустранни преговори между израелци и палестинци.

Икономическият компонент от плана предвижда събирането и инвестирането на повече от 50 млрд. долара в 179 различни проекта. Около 23 млрд.  от тези пари са предвидени директно за Ивицата Газа и Западния бряг, а останалите ще бъдат инвестирани в съседните Египет, Ливан и Йордания. Трите направления за инвестиции са свързани с изграждането на икономически просперитет, подобряване на образователната и здравната система, както и реформа на публичния сектор. Крайните цели са в рамките на 10 г. да бъде удвоен БВП, да се намали бедността с 50 %, да се разкрият 1 млн. работни места, а безработицата да падне под 10 %. Без съмнение амбициозни цели и идеи, които предвиждат по какъв начин да бъдат управлявани и изразходвани тези пари, но не и кой по-точно ще ги инвестира.

За разлика от икономическата част от плана, политическата не е свързана с конкретиката на цифрите и процентите. Тя засяга изключително сложните и особено деликатни въпроси, които вече седем десетилетия представляват неразрешим казус за международната общност. И въпреки, че рамката на плана предоставя възможност за предоговаряне по различните проблеми, все пак има няколко основни стълба, които едва ли ще претърпят промени. А именно:

• Йерусалим ще бъде „неделима“ столица на Израел – нещо, което вече бе признато от администрацията на президента Тръмп още в края на 2017 г. и стана причина палестинците да прекъснат отношенията си със САЩ;
• Няма да има палестинска столица в Източен Йерусалим, като тя е предвидена да се намира в предградието Абу Дис;
• САЩ ще признае израелските селища на Западния бряг, както и израелския суверенитет над долината на р. Йордан, която се очаква в най-скоро време да бъде анексирана;
• вероятната бъдеща палестинска държава трябва да бъде демилитаризирана и няма да има контрол над границите си, което означава, че той ще бъде осъществяван от Израел и в по-малка степен от Египет и Йордания.

 

 

Но какво означава всичко това в крайна сметка? Вече могат да се напрявят някои изводи седмица след като станаха ясни всички подробности от плана на Тръмп, а заинтересованите страни изказаха своите позиции:

 

      1. Квартетът е мъртъв

При това мъртъв отдавна. От създаването си на конференция в Мадрид през 2002 г. Квартетът на САЩ, Русия, ООН и Европейския съюз в известна степен се считаше като единственото възможно тяло с потенциал да действа като посредник между израелци и палестинци. И макар форматът да стартира обещаващо, в крайна сметка той се оказва напълно неефективен, без успех в опитите си да прикани враждуващите страни да постигнат напредък в мирния процес. Квартетът до такава степен е загубил легитимност и авторитет, че самите му членове не са се събирали от години, а текущият председател Кито де Боер не само, че е напълно непознат за международната общност, но той вероятно е неизвестен дори за хората, с които трябва да работи в Палестинската автономия и Израел. И именно в тази връзка се явява и инициативата на Тръмп. В типичен свой стил, той решава да прескочи всякакви форми на многостранно сътрудничество (без значение дали работещи или не) и да премине към двустранни преговори и сделки.

 

        2.  Русия измества Европейския съюз като водещ фактор в мирния процес

Първото място, което Бенямин Нетаняху посети след съвместното обявяване на плана с Тръмп, е Москва. Там той се среща с президента Владимир Путин и освен някои въпроси, свързани с двустранните отношения на Израел и Русия, основна тема е именно „Сделката на столетието“. Първоначалната официална руска реакция, изразена от Дмитрий Песков е резервирана, но е трудно да се представи, че Путин би предпочел да подкрепи палестинската позиция пред тази на Израел, особено имайки предвид добрите и прагматични отношения, които той има с Нетаняху.  В тази връзка израелският премиер Русия изглежда като доста по-изгоден партньор в сравнение с Европейския съюз, чиято остра позиция изразена от Жозеп Борел е, че предложението на Тръмп е в разрез „с международно признатите параметри“ и че „стъпки в посока анексия няма да минат без последствия“.

Без значение дали американската инициатива на Тръмп ще бъде успешна, за Путин тя е шанс да продължи тенденцията от последните години, според която Русия затвърждава ролята си на незаобиколим политически фактор и в известна степен предпочитан медиатор за сметка на ЕС.

 

    3. Израел все повече ще задълбочава своите отношения с някои арабски страни

Да, планът на Тръмп е категорично отхвърлен от регионални сили като Иран, Турция и Йордания, както и от Арабската лига и Организацията за ислямско сътрудничество, в която членуват 57 държави. Не такава обаче е реакцията на Египет и монархиите в Персийския залив. Саудитска Арабия, ОАЕ и Египет като цяло реагират прагматично и по-скоро оптимистично по отношение „Сделката на века“. И това не бива да бъде изненада за никого. Палестинската кауза отдавна не е водещ приоритет за тези държави, като на преден план за тях по-скоро стои регионалното противопоставяне с Иран, както и това с Турция по отношение на конфликтите в Сирия, Либия и Източното Средиземноморие. В тази връзка е логично Саудитска Арабия, ОАЕ и Египет да бъдат поставени с Израел заедно в една ос, основана на принципа „врагът на моя враг е мой приятел“ и следователно да загърбят палестинските интереси в името на своите национални.

 

      4. По всяка вероятност „Сделката на столетието“ наистина е един последните шансове за палестинска държава

Това са думи на Джаред Къшнър от негово обширно интервю за египетска телевизия. Изявление, което съвсем не е далеч от истината поне в близкото бъдеще. Още от първия план за създаване на държава през 1948 г. палестинците винаги отхвърлят категорично всяка една идея. Изключение правят единствено споразуменията от Осло, които се провалят поради израелската упоритост за строеж на свои селища в окупирани територии, както и заради невъзможността и нежеланието на Палестинската автономия да даде гаранции по отношение на сигурността.

За това и в крайна сметка се стига до положение, при което всяка следваща инициатива за разрешаване на конфликтите да предлага на палестинците все по-малко и по-малко. При всички положения текущият план е неизгоден за тях и много далеч от принципа на двудържавното решение и връщане към границите от 1967 г. Той предлага една слаба държава с разпокъсана територия и ограничен суверенитет. План, който противоречи с редица резолюции на Съвета за сигурност на ООН и с ясно послание към палестинците: „Вие загубихте и е време да се примирите с това“.

Но той е и отражение на реалността на терен, в която Израел може да налага условия от позицията на силата. Очевидно палестинците нямат вече съюзник в Белия дом (поне до изборите през ноември), по всяка вероятност са загубили и подкрепата на ключови арабски съюзници, а възможността да се водят преговори с благосклонно настроено израелско правителство са минимални. Дори и да се стигне до вариант Бени Ганц да стане премиер след изборите в началото на март, неговата гледна точка по отношение на конфликта с палестинците практически е същата като тази на Нетаняху, а планът сам по себе си може да се окаже необходимият фактор, който да обедини двамата лидери да формират коалиционно правителство след два неуспешни опита и едногодишна политическа криза в Израел.