от Венцислав Божев
На 14 септември е извършена комбинирана атака с дронове и крилати ракети срещу най-голямата база за преработване на петрол в Саудитска Арабия. Макар и да няма жертви, нанесените материални щети са на стойност от стотици милиони долари. Освен това цената на петрола в глобален мащаб се покачва осезаемо заради засегнатия износ, а държавната петролна компания Арамко е засегната в момент когато се подготвя приватизация на част от нейните активи. Отговорност за атаката поемат подкрепените от Иран йеменски хути, докато от САЩ, Саудитска Арабия, Франция, Германия и Великобритания обвиняват Техеран, че стои зад нападението. Разбира се иранските власти отричат да имат участие, но извършването на сложна операция с непосилен за капацитета на хутите мащаб, както и употребата на дронове иранско производство, водят по-скоро към противоположни заключения.
Американският отговор е бърз, като само за месец след атаката срещу петролната база, САЩ увеличава с 3000 души своя военен контингент в Саудитска Арабия, разполагайки на терен ескадрила изтребители, експедиционно авиокрило, както и допълнителни ПВО системи Patriot и THAAD. Това е знак, че нов подобен инцидент ще срещне и съответния отговор.
Самата атака, поне към този момент всъщност представлява кулминацията на противопоставянето през последните месеци на Иран срещу САЩ/Саудитска Арабия и техните съюзници. До 4 май когато президентът Доналд Тръмп отменя облекченият режим за държави, търгуващи с Иран, ислямската република практически отговаря пасивно на политиката за оказване на „максимален натиск“. Основният подход е отправяне на заплахи и поставяне на ултиматуми за окончателно напускане на ядреното споразумение и подновяване на ядрената си програма. От този момент нататък обаче, Иран преминава в ясно настъпление, прилагайки своя собствена политика на „максимален натиск“ срещу американските партньори. През следващите месеци няколко търговски кораба са засегнати от мини в Оманския залив на входа на Ормузкия проток; дронове на хутите атакуват летища и пристанища в Саудитска Арабия; вероятно шиитски милиции, свързани с Иран извършват ракетен обстрел в района на американското посолство в Багдат; Иран сваля американски дрон над Персийския залив, а Революционната гвардия задържа британски танкер за два месеца.
Реакцията на Техеран не бива да бъде изненада. Хардлайнерите около аятолах Хаменей логично считат действията срещу Иран за икономическа война, предвид уязвимостта на своята икономика и прогресивно налаганите американски санкции. Политическата изолация и икономическо задушаване се възприемат в най-добрия случай като опит за предизвикване на икономическа рецесия, която да притисне управлението до степен, принуждаваща го да се завърне обратно на масата за преговори, но този път от доста по-слаба и неизгодна позиция, склонна на компромиси.
Съществува и вариант, при който става въпрос за провокиране на масови антиправителствени протести, основани на икономическо недоволство, които да доведат до смяна на режима. Всъщност протестите от края на 2017 г. и продължили в десетки градове през цялата 2018 г. до началото на 2019 г. показват, че наистина съществува натрупано както икономическо, така и социално и политическо напрежение срещу текущото управление. Основната причина е липсата на подобрение в качеството на живот, въпреки отпадането на международните санкции след 2015 г. За сега обаче, трудно може да се реализира подобен сценарии, отчитайки твърдата основа, на която е стъпил аятолах Хаменей.
В тази връзка за Техеран е важно да представя себе си като жертва на агресията на външните врагове и в същото време да демонстрира сила и увереност. Това естествено се случва чрез отправянето на ясни послания, че световната енергийна сигурност в не малка степен зависи именно от Иран. Ако Иран не може да търгува, то тогава никой в региона няма да може.
Саудитска Арабия, Кувейт, Бахрейн, ОАЕ и Катар изцяло разчитат на свободния достъп до Персийския залив за своя износ и съответно за стабилността на своите икономики. Евентуалното миниране или блокиране на тесния Ормузкия проток би било икономическа катастрофа за тях, тъй като ⅕ от от световната търговия с петрол преминава именно от там. От друга гледна точка атаката от 14 септември показа уязвимостта на саудитските петролни инсталации, а не бива да се забравя, че тези на ОАЕ са в обсега дори само за иранската конвенционална артилерия. Нещо повече – само намек за някаква атака срещу дубайското летище вероятно ще е пагубен за туризма на емирствата. Ако към всичко това се добави и реципрочният отговор срещу ирански танкери или енергийна инфраструктура, би се очертала една крайно неприятна перспектива за нетолерантния към трусове световен пазар на горива.
В по-широк смисъл военен конфликт с Иран ще означава впускането в една неконтролируема спирала от насилие из целия Близък Изток. Реално погледнато силата на Иран не е в армията, а по-скоро в широката мрежа от шиитски военно-политически организации, ръководени или подкрепени от Революционната гвардия. Те много лесно могат да превърнат целия регион в бойно поле, използвайки като бази Ирак, Сирия, Ливан, Ивицата Газа и Йемен.
Само в Ирак десетки хиляди бойци от предимно шиитската милиция Хашд ал Шааби считат Иран за свой религиозен център чрез духовното лидерство на аятолах Али Систани и неговата свързаност с аятолах Хаменей. В периода 2014-2017 г. десетките различни организации, действащи под шапката на Хашд ал Шааби се оказват една от водещите сили в борбата срещу Ислямска държава, а най-влиятелните от тях като Бадр, Катаиб Хизбулла, Харакат Хизбулла ал Нуджаба са директно обвързани с Иран. Има информации за не по-малко от пет големи иракски шиитски милиции, които действат на терен в Сирия на страната на президента Башар Асад наред с афганистанската Лиуа Фатемиюн, палестинската Лиуа ал Кудс и ливанската Хизбулла. Всички те подкрепени от Иран.
В Южен Ливан се предполага, че Хизбулла разполага с над 100 000 ракети, имащи реален потенциал да достигнат по-голямата част от територията на Израел чиято южна част вече е заплашена от ракетите на Хамас от Ивицата Газа. Въпреки че Хамас и Палестински ислямски джихад не са шиитски организации, все пак двете радикални групировки не крият своите добри отношения с Техеран, както и иранската подкрепа, която получават на базата на общия враг в лицето на Израел. По този начин основният американски съюзник в Близкия изток лесно може да бъде въвлечен в един продължителен конфликт на три фронта срещу асиметрични и нестандартни противници в Сирия, Ливан и Ивицата Газа.
Не бива да се забравят и шиитските бунтовници хути, чиято подкрепена от Иран активност в Йемен е причина вече четири години Саудитска Арабия да води срещу тях една скъпоструваща и неуспешна военна кампания.
В крайна сметка именно тези причини, които провокират президента Тръмп да изкара САЩ от ядреното споразумение и да приложи агресивна политика спрямо Иран са и същите, заради които той не смее да реагира агресивно след случаите със сваления американски дрон или пленения британски танкер. Все пак, само до преди няколко десетилетия едва ли би имало някой, който да помисли, че задържането където и да е по света на британски кораб, би минало безнаказано и без авторитетна намеса на кралския флот. Това са две дипломатически победи, които дават увереност на “ястребите” около аятолах Хаменей, че могат да се чувстват уверени в бъдещето. Тестовете, на които подлагат САЩ и съюзниците им през последните месеци показват, че Иран вероятно може да издържи на политическия и икономически натиск и че също така има сили успешно да налага условия.
В тази опасна игра на блъфове и прогресивно вдигане на залозите, Иран изглежда да е в по-изгодна позиция. Сходната агресивна политика, която донесе известни успехи срещу Северна Корея, не изглежда да работи по същия начин срещу Иран. Даже напротив. Кризата се задълбочава без видим изход от нея. Необходима е гъвкавост и дипломация, каквито до сега не се забелязват. Възможността за неконтролируема ескалация дори да е малка, все пак стои на дневен ред. А подобна война никой не иска. Подобна война никой не може да спечели.
De Re Militari 