Мианмар и конфликтът с рохинга

През последните няколко месеца международната общественост бе потресена от случващото се в Мианмар (Бирма) – четвъртата най-бедна държава в Азия, която от близо седем десетилетия насам се намира в непрекъснато състояние на гражданска война. Различни фактори, сред които колониалното наследство, последствията от Втората световна война, изключително пъстрото етническо, религиозно и езиково разнообразие, както и влиянието на политически идеологии като национализъм и комунизъм, допринасят за състоянието на почти пълна фрагментираност и разделение на обществото. Най-актуалният и трагичен пример за това е ситуацията с мюсюлманското малцинство рохинга и конфликтът в западния щат Рахин (Аракан).

Кои са рохинга?

Рохинга е сравнително голямо етно-религиозно малцинство, което според различни проучвания наброява между 1 500 000 – 2 000 000 души. [1] До началото на кризата от края на 2016 г, около 1 000 000 от тях населяват щата Рахин в Мианмар. [2] Мнозинството рохинга изповядват ислям, като много малка част са индуси.

Самите те проследяват своя произход в Мианмар още от началото на XV век. Факт който бива непрекъснато оспорван от мнозинството  будистки националисти. Те, както и официалната власт предпочитат да ги определят като незаконни имигранти от Индия, достигнали до Рахин като част от експанзията на Британската източноиндийска компания след 1826 г. В тази връзка, през 1982 г. правителството на Мианмар издава специален закон за гражданството, според който пълно гражданство могат да имат единствено и само хора, имащи възможност да проследят своето родословие до преди 1823 г. или принадлежат към някоя от основните етнически групи – бирманци, шан, карени, аракани, индийци, червени карени или качини.

По тази логика, практически рохинга биват лишени от гражданство, съответно и от политически права. Те се сблъскват с множество ограничения на придвижването, както и с рестрикции свързани с достъпа до образование, пазара на труда и системата на здравеопазването.

Конфликтът

Конфликтът и напрежението между мюсюлманите рохинга и мнозинството будисти не е в никакъв случай ново явление. Още по време на Втората световна война рохинга се съюзяват с британците срещу обещания за получаване на независимост и се бият срещу местните будисти, които от своя страна симпатизират на Японската империя. След получаването на независимост през 1948 г. новото правителство на Мианмар категорично отказва да предостави гражданство на рохинга, подлагайки етноса на широка дискриминация, която би могла да бъде сравнена с режим на апартейд.

В следващите няколко десетилетия, множество местни сепаратистки въоръжени организации оперират в северозападната част на страната с основна цел присъединяване на щата Рахин към територията на Източен Пакистан (по-късно Бангладеш). Кулминацията е през 1978 г. когато военният режим на ген. Не Уин стартира мащабна операция с фокус прочистване на щата от бунтовнически групировки. В крайна сметка, бруталното отношение на военните, свързано с масови арести, изтезания и убийства, принуждава над 200 000 души да потърсят убежище като бежанци в Бангладеш.[3] След тази операция конфликтът продължава с нисък интензитет и спорадични сблъсъци до 2016 г.

Part-HKG-Hkg2914042-1-1-0
Бежански лагер в Бангладеш

На 9 октомври миналата година загиват деветима войници и полицаи в следствие на няколко координирани нападения над гранични постове.[4] В следващите няколко седмици следват множество нови подобни атаки. Отговорността за тях е поета от новосъздадената Араканска армия за спасение на рохинга (Arakan Rohingya Salvation Army – ARSA), която е обединила под своята шапка няколко други групировки, независимо действащи до този момент.

Не закъснява и отговорът на правителствената армия, силите за сигурност, както и на местни националистически настроени, разбойнически банди. Всяка атака на ARSA над полицейски пост е последвана от контраатака насочена предимно срещу цивилни мюсюлмани. Този затворен цикъл ескалира до брутални измерения в началото на лятото.

Към настоящия момент кризата в щата Рахин представлява най-мащабната хуманитарна катастрофа в Източна Азия. Неправителствени организации като Human Rights Watch и Amnesty International документират множество случаи на убийства, грабежи, изнасилвания, отвличания, изнудвания както и кампании за унищожение на цели села и градчета с ясната цел техните жители от етноса рохинга да бъдат пропъдени.[5] В рамките само на няколко седмици в периода август-септември, над 410 000 бежанци са потърсили убежище в съседен Бангладеш, а Върховният комисар на ООН по хуманитарните въпроси определи ситуацията като „учебен пример за етническо прочистване“.[6]

201709asia_burma_burningsmap
Селище, почти изцяло заличено от армията

 

Лидерът – „хуманитарист“

Докато всичко това се случва на запад, в столицата на Мианмар управлява един от най-почитаните в световен мащаб хуманитаристи и защитници на човешките права – носителката на Нобелова награда за мир Анг Сан Су Чи. Тя е председател на управляващата партия и де факто лидер на държавата, преживяла повече от две десетилетия на политическа репресия и живот под домашен арест в борба срещу репресивен, авторитарен, военен режим.

170918-myanmar-suu-kyi-rohingya-cheat_j1apsi
Анг Сан Су Чи

И все пак, откакто нейната партия взема властта през миналата година, тя практически не показва отношение към конфликта. Су Чи, чиято партия и привърженици в продължения на десетилетия биват подлагани на гонения и репресии, категорично отказва да заеме открита позиция относно конфликта, като дори все още не е посетила размирния щат Рахин.

Отношението и поведението й като цяло до голяма степен разрушиха нейния имидж на хуманитарист. Су Чи понесе множество критики от международната общност заради своето мълчание и незаинтересованост. Дори държави като Великобритания, САЩ и Швеция, които винаги са били нейни силни поддръжници изразиха явни притеснения и свикаха спешно заседание на Съвета за сигурност на ООН.

В тази атмосфера Су Чи отказа да се включи в годишната сесия на Общото събрание на ООН, където едва ли би била посрещната добре от световните лидери. Вместо това, тя предпочете да изрази своята позиция в телевизионно обръщение от столицата Найпидо. Като цяло речта й потвърди това, което вече се знаеше относно нейния подход. Подход, който включва омаловажаване на кризата, фокусиране върху други приоритети, отказ от признаване на правата на рохинга, както и стриктно придържане към публичното настроение в Мианмар.

Откакто нейната партия пое контрол над правителството (министерските постове, които не са запазени за военни), Су Чи ясно демонстрира, че има два основни приоритета що се отнася до бъдещето на Мианмар. Те са свързани с подобряване на икономическото състояние на държавата и като цяло отваряне на икономиката към световните пазари, както и успешно завършване на мирния процес с различните етнически и сепаратистки въоръжени организации, опериращи на север и североизток. За нея конфликтът в Рахин е само един от многото и не заслужава по-специално внимание.

Нещо повече, лидерът на Мианмар, също както и мнозинството будисти в страната, вижда рохингаа като чужденци. По време на речта си, тя реферира към тях като „мюсюлманите в щата Рахин“, а не като рохинга.[7]

Всъщност, ако бъде погледнато в по-широка перспектива, едно евентуално заклеймяване на действията на армията, много вероятно би нанесло много сериозни щети на политическата кариера на Су Чи.  Поради простата причина, че много голяма част от населението на Мианмар, включително нейните поддръжници, избиратели и съпартийци подкрепят „тактиката на изгорената земя“, която бива прилагана от армията. Очевидно вътрешното разбиране за конфликта ярко контрастира с начина, по който той е възприет по света. В тази връзка явно Су Чи отчита добре вътрешната динамика, предпочитайки да сближи своята позиция до тази на будистките националисти, рискувайки известна загуба на международен престиж пред вероятността от критична загуба на вътрешнополитически капитал.

Screen-shot-2015-05-28-at-12.29.31
Анти рохинга шествие в Найпидо

Ако разгледаме по-детайлно ситуацията, лесно ще разберем и, че всъщност самата тя няма особено много лостове за директно влияние върху армията. Въпреки, че Су Чи е де факто глава на правителството, все пак главнокомандващият на армията ген. Мин Анг Хлян продължава да има изключително голяма власт. Според конституцията от 2008 г. военните имат пълен контрол върху определянето на своя бюджет, както и върху назначаването на силовите министри. Освен това 25 % от местата в парламента са по право запазени за офицери.

Кликата около Су Чи държи политическата и икономическа власт, но няма контрол върху армията, което означава, че няма и реален контрол върху мирния процес. Дори и да бъде направен опит военните да бъдат заобиколени, консервативните генерали винаги могат да се намесят радикално, ако усетят, че губят почва под краката си. За в бъдеще тази ситуация би могла да се промени след период на гражданско управление и конституционни промени, но поне за сега Су Чи най-вероятно счита за твърде рисковано влизането в нов конфликт с военните по въпрос, който обществото в Мианмар може да счита в най-добрия случай за маловажен.

[1] Burma’s Rohingya Take to the Seas,26.05.2009, https://www.hrw.org/report/2009/05/26/perilous-plight/burmas-rohingya-take-seas

[2] Ponniah, K, Who will help Myanmar’s Rohingya?, 10.01.2017, http://www.bbc.com/news/world-asia-38168917

[3] Skutsch, C, Encyclopedia of the World’s Minorities, Routledge, 2005, p. 128

[4] Myanmar policemen killed in Rakhine border attack, 09.10.2016, http://www.bbc.com/news/world-asia-37601928

[5] Burma: Satellite Images Show Massive Fire Destruction, 02.09.2017, https://www.hrw.org/news/2017/09/02/burma-satellite-images-show-massive-fire-destruction

[6] UN human rights chief points to ‘textbook example of ethnic cleansing’ in Myanmar, 11.09.2017, http://www.un.org/apps/news/story.asp?NewsID=57490#.Wbq-jrKGNKM

[7] Aung San Suu Kyi’s speech in full: ‘We condemn all human rights violations’, https://www.youtube.com/watch?v=NJkg2_72uUo

Коментарите са изключени.

Powered by WordPress.com.

Нагоре ↑

%d блогъра харесват това: